Виждам съвсем точно кога лейтенант Ким решава да бие отбой.
— Така, в служебната ми характеристика не пише нищо за такива дивотии. Задържам ви.
— Очевидно е, че ти също си част от времевото изкривяване, лейтенант — настоява Зила.
Ким не ѝ обръща внимание, вместо това почуква с пръст по микрофончето отстрани на шията си.
— „Стъклена пантофка“, тук Ким, чувате ли ме?
— За теб тази среща се повтаря, както и за нас — изтъква Зила.
— „Пантофка“, тук Ким, чувате ли?
Никакъв отговор. Лейтенантката псува под нос.
— Ако действително е 2177 — продължава Зила, — значи Тера е във война с Траск. Станцията ви очевидно е пострадала зле. Ние няма как да докажем самоличността си. Ако ни отведеш на борда на експериментална военна инсталация — а станцията определено прилича на такава — във военно време, това няма да доведе до нищо хубаво.
— Не съм предлагала да гласувате — сопва се Ким и пак размахва пистолета. — Мърдайте.
Лейтенант Ким ни подкарва като стадо към мостика, после, с помощта на някаква джаджа за дистанционно управление на китката си, насочва своя файтър — който влачи на буксир нашата повредена совалка — към станцията. Задачата ѝ не е лесна и се проточва доста. По всичко личи, че Ким знае какво прави, но файтърите просто не са създадени за такива неща.
Тримата със Зила и Скар клечим на колене в средата на кабината, с ръце на тила. Ким стърчи над нас. И периодично прави опити да се свърже със станцията си.
Лошата новина е, че не успява, и след всеки провален опит се ядосва още повече, а днес ни е убила вече десетина пъти. Добрата новина е, че можем да си шепнем, докато тя псува като каруцар.
— Зила сериозно ли говореше? — прошепва Скар и се привежда към мен. (Как е възможно още да мирише добре, не се ли поти?) — Пътуване във времето?
Раменете ми едва доловимо се вдигат и спускат в колеблив жест. Поглеждам към нашия Мозък, който отново е потънал в мисли.
— Не знам. Звучи налудничаво. Но не виждам как иначе да обясним фактите.
Скар хапе устни, очите ѝ са разширени и пълни с тревога.
Това е лошо, много лошо, адски лошо.
Ако гневната землянка е права за годината (което е невъзможно, защото, така де — пътуване във времето), значи тераните и бетрасканите са във война. Която ще продължи още двайсетина години. А в момента ни транспортират към тайна военна база, която се носи в покрайнините на буря от тъмна материя, към космическа станция, която очевидно е доста пострадала. Предсказанието на Зила, че нищо добро няма да произтече от ареста ни, май ще се окаже най-сериозно подцененият риск на века.
Който и век да е в момента…
Премълчавам тревогите си, но не се и налага да ги изричам на глас. Скар се накланя мълчаливо към мен и притиска рамо в моето.
— Аз наистина съм голям чаровник — бързам да прошепна. — Нищо няма да ми направят.
Лейтенант Ким вдига пистолета си.
— Ти там. Млъкни.
Млъквам. И на свой ред притискам рамо в Скарлет, черпейки каквато утеха мога от допира.
Кат вече я няма. Тайлър го няма. Ари и Кал ги няма.
След като години наред бях съвсем сам, Отряд 312 се превърна в моя клан. Хиляди невидими пипала ме свързват с всеки от членовете му по начин, който тераните не са в състояние да разберат. Постоянно съм настроен на тяхната честота, постоянно следя къде са, как се движат спрямо мен. Въпрос на инстинкт. Един бетраскан без клан е много самотен и през цялото време живее с пронизващото усещане, че е дребна прашинка в огромна вселена, която не е свързана с нищо.
Усетих тази болка, когато родителите ми ме отпратиха от родната планета, за да живея с баба и дядо, далече от останалите ми роднини, защото щеше да ми е по-лесно при условията на нулева гравитация. Дядо и баба не страдаха като мен — те се бяха преселили на космическата станция по свое усмотрение и можеха да се върнат у дома по всяко време. А аз? Моите връзки бяха прерязани, независимо дали някой го признаваше на глас, или не.
Същата болка изпитвах всеки ден в Академията, където бях заобиколен от хора, ала без да съм свързан с никого от тях.
Но болката да губя хората от отряда си един по един беше дори по-непоносима.
Не искам да изгубя Зила и Скарлет, както изгубих останалите.
Минава почти половин час, докато стигнем до станцията, и по пътя ни се открива страхотна гледка към бурята от тъмна материя. Мащабът ѝ е немислим, заема площ от трилиони квадратни километри и е толкова голяма, че пред нея се чувствам като насекомо по лицето на Съзидателя.