Бурята е съвършено черна, толкова дълбоко и необятно черна, че да те заболят очите. От време на време обаче просиява, пулсира с нерегулярни изригвания на квантова енергия, наситеноморави и бързо потъмняващи до кърваво черно. Краищата ѝ се гърчат, извиват се и се връзват на възли като влечуги от дим, големи колкото звездни системи. Но само след броени секунди тъмната светлина угасва и чернилката се завръща с гръм и трясък.
Металният кабел се влачи зад станцията, наглед безкраен, точи се със стотици хиляди километри и потъва в покрайнините на пулсиращия мрак. После скъсяваме разстоянието и вече виждам по-ясно далечния му край — стига до гигантска структура в невидимия хаос. Повърхността ѝ е плоска, някак металическа и се вълнува като бензин върху вода. Доказателство с площ от хиляди километри, което свидетелства за тоталното умопомрачение на нашите похитители.
Квантово платно.
Тази станция и свързаното към нея платно сигурно са стрували цяло състояние. Работата е там, че успееш ли някак да създадеш работещо квантово платно, ще се сдобиеш с невъобразим източник на енергия. Истината обаче е, че да вдигнеш квантово платно в буря от тъмна материя и да го свържеш със станцията, на която се намираш самият ти, е като да накиснеш във фреян любимите си телесни части и да влезеш право в бърлогата на каладиан. Направо си просиш — не, с радост умоляваш — съдбата да ти сервира едно много неприятно и в крайна сметка фатално преживяване.
— Тези хора са откачени — прошепвам аз.
Приближаваме боклучавата на вид станция, която все така плюе пара под налягане в мрака корпусът ѝ е опърлен и чернее на места. Освен това е много грозна, все едно я е проектирал някой страшно сърдит тип. Не знам какъв им е проблемът на тераните, но чувството им за естетика никакво го няма.
Влизаме в малък док и въпреки че лейтенант Ким все така не успява да се свърже с командирите си, автоматичните заземяващи скоби хващат корабите ни и ги смъкват доста грубо на палубата. Цялата совалка се разтърсва при съприкосновението.
Гигантските шлюзове на дока довършват цикъла си на затваряне и лейтенант Ким ни заповядва да станем. Подкарва ни към шлюза на совалката, а моето сърце се е качило в гърлото. Макар че днес ме бяха убили девет пъти, тялото ми още е напомпано с адреналин, а в черепа ми звънти оглушително една мисъл — не искам да умра.
Не искам да умра.
Вътрешната врата на нашия шлюз се отваря с щракване и влизаме във вторичен шлюз, свързан с главния хангар. Докът се къпе в примигваща червена светлина. Насочила пистолета си към нас, Ким вкарва кода за достъп, вратите на хангара се отварят, ние излизаме и се озоваваме насред тотален хаос.
Десетки мъже и жени във военни униформи тичат слепешката, ботушите им дрънчат по металния под. Гъст дим се лее на талази от вентилационните отвори на тавана. Половината хангар е тъмен, а другата половина се къпе в присвяткваща червена светлина. Терани се щурат насам-натам и всички са с дихателни маски заради дима. Скар започва да кашля, Зила — също. Вони на изгоряла коса и пластмаса.
В стената вляво от нас е вграден голям прозорец от плексиглас и през него виждам как далечното платно танцува като хвърчило в буря, а бурята пулсира на заден фон. Би било почти красиво, ако…
— Внимание, „Стъклена пантофка“. Пробойна в корпуса при палуби 13 до 17.
Гласът на вътрешната уредба временно заглушава всичко останало, а щом млъква, вбесяваща аларма заема мястото му.
— Мърдайте — казва лейтенантката зад нас и ме ръга между лопатките с дулото на пистолета си.
— Не искам — отсичам.
— И аз — кимва Скарлет.
— Внимание, „Стъклена пантофка“. Целият инженерен състав незабавно да се яви в секция Гама, палуба 12.
— Това няма да свърши добре — предсказва отново Зила.
— Ким! — ревва някой. — Къде беше, по дяволите?
Спираме един връз друг, а Ким застава мирно. Ревящият върви с бърза крачка към нас откъм червената светлина и дима — огромен широкоплещест мъж без коса по главата, но пък с онези чудати мустаци, които тераните имат навика да си пускат и които сякаш драпат да изпълзят от ноздрите му. Щом ме вижда, очите му едва не изхвръкват от черепа, а моят стомах пак почва да се катери към гърлото.
— Мама му стара! — бучи отново той. — Това бетраскан ли е? Чакам обяснение, войнико!