Сигурно съм твърде слаба.
Последното, което помня, е изстрелът на Оръжието, онзи колосален енергиен залп, който трябваше да унищожи Слънцето, Земята и всичко живо на нея. Не можах да го спра, но се опитах да обърна енергията му навътре, да защитя флотилията наоколо, да защитя планетата и нейното слънце, да спра…
… Керсан.
Звездния палач.
Надигам се на четири крака, сърцето ми ще изскочи, главата ми трещи, завива ми се свят от минималното усилие, чувам ясно хрипливото си дишане и правя напразни опити да се надигна.
Мъжът, отговорен за масовото убийство около мен, лежи в подножието на кристалния си трон, а червеният му плащ е разстлан около него. Опитва се да се изправи, люлее се като пиян, плитките му са отметнати назад и нищо не скрива съсипаната половина на лицето му. Светлината на окото му грее през паяжината от белези по бузата и слепоочието, сякаш с пламъка на вътрешен огън. Светлината пулсира тихо, навярно в такт със сърдения му ритъм — аз сядам на пода и вдигам ръка към дясната половина на собственото си лице. Кожата е груба и неравна на допир.
Вече не долавям Кал.
А после умът на баща му бръсва моя с тъмночервеното на засъхнала кръв и злато, което толкова прилича на златото на Кал. Очите му рязко се отварят и ме поглеждат.
Той направи всичко това. Той е отговорен за всяка капка пролята кръв, за унищожението, за болката.
Щом очите ни се срещат, усмивка разтегля лицето му.
Посягам, без да мисля, грабвам остро парче кристал, изстрелвам се като спринтьор на стартовата линия и се хвърлям към него, сякаш ще нанизвам вампир на кол.
Той се надига на едно коляно, за да ме посрещне, замахва с опакото на ръката си и аз политам към престола. Светът се завърта лудешки край мен хващам се за трона, за да остана на крака и виждам, че и той залита. Тъмнолилава кръв капе от носа му, устните му се отдръпват в ръмжене.
Той направи това.
Мъртвите Първопроходци.
Деца сред тях.
Собственият му народ.
Празното място, където трябваше да е Кал.
Ще го убия.
Около нас Оръжието пулсира, охлажда се, кристалите пеят и звънтят, а над всичко това чувам хрипливото си накъсано дишане. Изправяме се едновременно и всеки събира сили за удар.
Очите ни се срещат и аз отново се мятам към него, събарям го слепешката на пода, крясъкът ми ехти обратно към нас от всички посоки, забивам коляно в слънчевия му сплит и го оставям без въздух.
Той се превърта, намира гърлото ми с ръце и стиска, смазва. Водена от инстинкт, аз събирам ръце в юмруци, провирам ги между неговите и разкъсвам хватката му.
Ще го убия. Само това ми е останало.
Опипвам слепешката пода до себе си, пръстите ми се затварят около друго парче кристал, вдигам го и го забивам в хълбока му. То се счупва в коравата броня, но Керсан се извива, за да избегне удара, и аз успявам да се освободя от тежестта му.
Двамата се изправяме, отстъпваме няколко крачки назад и аз хващам удобно кристалния си нож. Керсан е едър мъж, направо огромен, и дори сега, когато е ранен, се движи като роден боец. Той е научил Кал да се бие.
Уви, умът ми е като изцедена гъба, не мога да използвам силата си срещу него, значи ми остава ножът. Явно и неговият ум е празен като моя, иначе отдавна да ме е смачкал като буболечка.
Достатъчно е веднъж да ми излезе късметът.
Така ще оползотворя малкото останало ми време.
Той се задейства пръв — хвърля се напред с невъзможна бързина, като се цели в гърлото ми. Отскачам назад и се спъвам в нещо меко, но съумявам някак да се метна към него и посягам да го пронижа в ребрата, докато още е в обхвата ми.
Той ръмжи от ярост, но само толкова — и двамата не сме в настроение за приказки. Тръгвам към него, танцувам, с надежда да го заблудя и да скъся разстоянието за нов удар с ножа, но той сграбчва ръката ми с толкова бързо движение, че дори не го виждам, и ме мята във въздуха, сякаш съм безтегловна.
Краката ми се отделят от пода и за миг всичко увисва, след което падам тежко в основата на кристалния престол, ушите ми звънтят и зрението ми потъва в мрак.
Мъртва Първопроходка ме гледа право в очите, вместо мисли в главата ѝ има само мълчание, плитките ѝ са разрошени — иска ми се да ги пригладя и да ѝ кажа колко много съжалявам, съжалявам от дъното на душата си, после умът ми се протяга безсилно към Кал за един последен опит, отчаяното среднощно синьо със сребърно везмо се протяга в търсене на…
… чакай, това не е ли…?