… едва доловим проблясък на виолетово и златисто.
Радост избухва в сърцето ми и аз се завъртам на пета, търся го сред кланицата, защото знам, че е тук, че е жив, че е… — Чакай! — Вдигам рязко ръка и Керсан спира с презрителна усмивка на лице, гледа ме така, сякаш съм боклук, залепнал за подметката му.
— Слабачка — подсмихва се той. — Сега ли намери да молиш за милост? Малко е късно да губиш куража си, момиченце.
— Не, аз… — Напразно търся верните думи и накрая само обхващам с жест всичко наоколо. Отворила съм докрай ума си, за да намеря Кал, и внезапно долавям промяната. — Не го ли чуваш?
Той бърчи чело.
— Нищо не чувам.
— Именно.
Керсан накланя глава и усещам с покрайнините на ума си как опипва предпазливо. Души вятъра откъм барикадите, но не се открива, не иска да бъде уязвим.
Не чувам нищо отвън. Докато се биехме по време на атаката, космосът около Оръжието кънтеше във вихъра на битката, водовъртеж от умове на хора, бетраскани и силдрати — многогласна песен от страх, гняв и фокус. И някъде сред хаоса усещах Финиан, Скарлет и Зила, моя отряд, моето семейство.
А сега… сега няма нищо. Тоест, не точно нищо, не като отсъствие, сякаш просто са мъртви. А нещо друго. Като да се събудиш в снежен ден, когато светът е притихнал под дебела бяла пелена.
— Къде са се дянали флотилиите? — питам тихо. — Къде е битката?
Той се мръщи, а аз се надигам на четири крака и най-после виждам Кал да лежи безжизнено от другата страна на престола.
Без да изпускам Керсан от поглед, пълзя бавно към сина му — Звездния палач ме вижда, но не ми обръща внимание, мислейки за странното мълчание навън.
Кал лежи свит настрани, лицето му е спокойно и уязвимо. Така изглежда, когато спи. Докато бяхме в Ехото, обикновено се будех преди него. Половин година го виждах така почти ежедневно.
Хващам лекичко едната му ръка и макар да треперя от изтощение, извличам нужната енергия от самата си душа и посягам съвсем деликатно към неговия очукан и насинен ум. Докосване, леко като перце.
Духвам нежно въглените във виолетово и златисто и им вдъхвам силата си, като внимавам да не угася спящия огън, да не го задуша.
И много, много бавно въглените засияват.
А пръстите му се свиват около моите.
Не мога да спра сълзите, а облекчението ми е толкова могъщо, че събужда нещо в душата ми. Кал лежи до мен, облечен в черно, воин на Непрекършените. Но никога не е бил един от тях. Дошъл е да ни помогне, макар да го прогонихме.
Дошъл е за мен.
— Има… нещо. — Гласът на Керсан рязко ме вади от мислите ми и аз вдигам глава. Въси се, изглежда почти несигурен — така де, едната му вежда потрепва едва доловимо, но по неговите стандарти това означава, че е в пълно недоумение. — Натам.
Сочи отвъд кристалните стени на Оръжието, към космоса отвън. Може би сочи Слънцето или Земята, не знам, загубила съм усещането за посока. Страх ме е от него и не искам да оголя ума си, но истината е, че той е архонтът на кабала от фанатизирани воини. Въпреки че се правя на силна, ако в момента реши да ме пречупи надве, ще успее.
А сега, когато държа в ръката си топлата ръка на Кал, вече имам за какво да живея.
Затова много внимавам — опипвам предпазливо с ума си в посоката, към която сочи Керсан, готова да се върна на сигурно място в черепа си, ако той посегне да удари. Но Керсан не прави нищо подобно. Само ме гледа и накланя леко глава, щом очите ми се разширяват от ужас.
Защото мога да го усетя някъде там, в периферията на обсега ми. Света, от който е произлязло човечеството. Люлката, родила цялата ни цивилизация. Планетата, на която бях родена и която бях готова да защитя с живота си.
Земята.
Тя виси в мрака, светлосиня прашинка в сноп слънчеви лъчи, и за миг я чувствам като дом. Но после усещам и друго. То пълзи, промъква се, покрива целия ми свят. Нещо в сребристо и синьо, в зелено и сиво, нещо, което се гърчи, извива, кипи, расте, нещо, пълно със сбъркан живот.
Ра’хаам.
Торта му стара…
Ра’хаам е превзел Земята.
7
Кал
Умът ми е хиляда отломки, хиляда момента, хиляда спомена.
Аз съм натрошено огледало.
— Кал?
… На пет годинки съм. Намирам се в голямата ни каюта на борда на „Андарел“, стария кораб на баща ми. Осъзнавам, че това е първият ми спомен. И той е как родителите ми се карат.
От майка си знам, че навремето са били много близки, сякаш една душа е живяла в две тела. Когато се запознали, Лелет и Керсан били желязо и магнит, барут и пламък. И тя вярвала, че любовта ѝ ще е достатъчна, за да промени душата му.