Майка ми е красива. Храбра. Но тя е щит, не меч. Крещят си, а аз ги гледам и младите ми очи се пълнят със сълзи. Сестра ми Седи стои наблизо и мълчи. Гледа и се учи. Крясъците им се усилват, лицето на мама се разкривява, а ръката на баща ми се вдига към небето и пада като гръмотевица.
А после настава тишина, ако не броим моите хлипове.
Не разбирам какво става, страх ме е и знам само, че не трябва да бъде така. Баща ми обръща гръб на мама, която лежи на пода. Сестра ми следи как той идва при мен. Вдига ме и аз го прегръщам през врата с ръчички, търся утеха от създателя си.
Но той не ме прегръща. Вместо това прокарва палец по мокрите ми бузи и ме гледа мълчаливо и студено, докато не спирам да плача.
— Браво — казва той. — Сълзите са за победените, Калис.
— Кал? — прошепва някой.
… На седем съм и сме се върнали на Силдра. Войната е в застой и баща ми, заедно с още неколцина архонти от Воинското семе, е повикан за среща на Вътрешния съвет с цел да надвият онези сред Първопроходците и Наблюдателите, които искат да сключим мир с Тера. Донякъде се надявам баща ми да ги надвие. Но дълбоко в себе си искам войната да свърши. В мен има две половини — едната е родена от гнева на баща ми, а другата — от майчината ми мъдрост. Все още не знам коя е по-силната.
Със Седи стоим един срещу друг под лиасовите дървета, подухва уханен вятър. Стойката ни е съвършена, точно както ни е показвал баща ни. Юмруците — стиснати. Тя е по-възрастна от мен. По-висока. По-бърза. Но аз се уча.
Майка ни седи наблизо и говори със старейшините от своята кабала. Те се надяват, че тя, като голямата и единствена любов на Керсан, ще го убеди поне да обмисли възможността за мирни преговори с Тера. Глупаци.
„Само пале, което бърза да се предаде, иска мир.“
Седи се мята към мен и понеже съм разсеян, успява да ме удари. Подкосява краката ми и аз падам тежко на лилавата трева, останал без дъх. Тя сяда отгоре ми с грейнали очи и вдигнат юмрук.
— Предай се, братле — казва с усмивка.
— Не.
Обръщаме глави, чули кратката дума, и го виждаме: целия в черна броня под разлюлените клони. Най-великия воин на народа ни за всички времена. Старейшините на Първопроходците свеждат глави от страх. Майка ми седи и мълчи, а над нея е надвиснала сянка. Гласът на баща ми е като стомана:
— Какво съм те учил за милосърдието, дъще?
— То е за страхливците, татко — отговаря Седи.
— Тогава защо искаш от противника да се предаде?
Сестра ми стисва устни и поглежда надолу към мен. Майка ми става, гледа втренчено баща ми и проговаря, когато никой друг не смее:
— Керсан, та той е малко момче.
Той я поглежда, сякаш е прозрачна като стъкло.
— Той е мой син, Лелет.
После спира тежък поглед върху Седи. Няма нужда да изрича заповедта си на глас.
Юмрукът ѝ сцепва устната ми, черни звезди избухват зад клепачите ми. Следва нов удар и още един, усещам вкус на кръв, боли ме, разпадам се, разцепвам се.
— Достатъчно.
Побоят спира. Вече не усещам тежестта на Седи върху гърдите си. Отварям едното си око другото вече се е затворило от оток — и виждам баща ми да стои над мен. Виждам го в лицето си, когато поглеждам в огледалото вечер. Усещам го зад себе си, когато си мисля, че съм сам. Майка ми се взира в мен с измъчено изражение, а аз се обръщам по корем и се изправям.
Баща ми се отпуска на едно коляно пред мен, така че да се гледаме очи в очи. Посяга и плъзва палец по едната ми буза. Сега обаче там няма сълзи, а само кръв.
— Добро момче, Калис — казва той.
Кимвам.
— Сълзите са за победените, татко.
— Кал, събуди се, моля те…
… На девет съм, в стаята си на борда на „Андарел“. Юмруците ми са раздрани, кръвта ми е тъмнолилава на меката топла светлина. Двигателите пеят песента си, а аз бръквам с пинсети в най-дълбоката рана, примижвам и вадя парченце счупен зъб от подутото кокалче.
Не исках да го удрям толкова силно. Не помня много след първия си удар. Но помня какво беше казал той за баща ми — думи, които воняха на малодушие. Воинската кабала отхвърли примирието, което Вътрешният съвет беше сключил с тераните, нападна корабостроителниците на Земята и размаза флота ѝ. А сега е ред да насочим вниманието си към онези от нашите, които искаха мир, когато можеше да има само война. Защото аз съм роден за война.