„Никога не съм бил толкова горд, че си ми син.“
— Тръгваме си, Седи. Оставяме го.
Сестра ми присвива очи. Стисва устни.
— Да не си полудяла?
— Бях луда, че позволих това да продължи толкова дълго. Керсан е рак и повече няма да се разпространява. Хайде.
Седи издърпва ръката си от тази на майка ни.
— Ти си страхлива и нямаш вяра. Той е любовта на живота ти, Лелет. Дължиш му сърцето и душата си.
— Дадох му и двете! — изсъсква тя и сочи синините по кожата си. — И така ми се отплащат! Ако само аз трябваше да нося бремето, сигурно щях да остана и да изпълня дълга си. Но няма да стоя безучастно и да гледам как децата ми пропадат в същия мрак, който поглъща него!
Седи ме поглежда с насинено лице и озъбена гримаса.
— И ти си съгласен с това, братле?
Поглеждам я умолително.
— Съжалявам, сестричке. Но и ти знаеш истината. Той не ни влияе добре. Не такъв искам да стана.
— Страхливец! — изплюва тя и се надига. — И двамата сте страхливци без вяра!
Среднощно синя светлина просиява зад нея и аз присвивам очи, заслепен. Топлината ѝ се разлива по кожата ми, гъделичка ме от глава до пети.
— Кал?
— Седи, ела с нас!
— По-скоро ще умра, отколкото да го предам.
— Кал!
— Страхливец! Срам! Де’сай!
— КАЛ!
… Отварям очи.
Виждам я, надвиснала над мен, около главата ѝ танцува ореол от светлина. Сърцето ми се разтваря болезнено и болката е толкова силна, че притискам гърдите си с длан. Не виждам ясно, умът ме боли, но една мисъл грее достатъчно ярко и пробива мъглата на прекършените ми мисли.
Тя е жива.
Моята Аврора е жива.
Стените около мен са от светещ кристал. Със закъснение осъзнавам, че се нося на метър над пода. Премествам тежестта си, опитвам се да стана, въздухът наоколо ми жужи тихо и се разлива в цветовете на дъгата — също като енергиите в Ехото, където с Аврора живяхме половин година, цял един живот, в спомена за родния свят на Ешварен. Но сега тези енергии са някак различни. Песента им във въздуха е…
— Не, недей да ставаш — прошепва тя, сложила ръка на рамото ми. — Почивай си, става ли? Мислех, че съм те загубила, мислех, че…
Гласът ѝ се пречупва и тя затваря очи, свежда глава, а по ресниците ѝ блестят сълзи. Вдигам ръка, за да обхвана бузата ѝ, мека като перушина.
— Тук съм — казвам ѝ. — И никога няма да те оставя. Освен ако ти не поискаш.
— Не — прошепва тя. — Съжалявам. Много съжалявам, че те отпратих, Кал.
— Аз съжалявам, че те излъгах, бе’шмай. Само страхливец би постъпил така.
— Дошъл си тук, за да го убиеш сам. Да спасиш тъпата галактика. — Притиска кокалчетата ми към устните си. — Ти си най-смелото момче, което познавам.
Него.
Обгръща ме сянка, щом спомените се пропиват в отломките на ума ми — битката в тронната зала и войната, която се води навън. Терани, бетраскани и силдрати се разкъсват един друг, Оръжието пулсира, Първопроходците пищят, а баща ми…
— Баща ми — прошепвам. — Ти…?
Аврора клати глава. Вече виждам по-ясно, различавам фините пукнатини по кожата ѝ, като паяжина около дясното око. Ирисът ѝ продължава да свети, светлината грее през пукнатините, идва някъде отвътре.
Осъзнавам, че е ранена. Слаба. Оръжието е…
Оръжието ѝ е отнело нещо…
И въпреки това я усещам в ума си, усещам топлината, която се излъчва от нея и изцелява онова, което баща ми е разкъсал. Още мога да видя как ме държи неподвижен само със силата на волята си, а ножът, с който се опитах да го пробода, пада от изтръпналите ми пръсти, докато той разкъсва духа ми на парцали.
Беше се опитал да ме убие.
Точно както аз се бях опитал да убия него.
— Какво… стана? — прошепвам.
— Оръжието стреля — отговаря ми тя. — Опитах се да го спра, опитах се да насоча енергията му навътре, но… не издържах. Всички Първопроходци са мъртви.
— А флотилиите? Сражението? — Пулсът ми се ускорява и се надигам на лакът въпреки болката. Какво стана с Тера? Със слънцето ви?
— Слънцето си е добре. — Тя преглъща с усилие и потреперва. — Но Земята…