Поглежда ме в очите, а нейните са пълни със сълзи.
— Със Земята е свършено, Кал.
Сърцето ми пада в петите, ръката ми намира нейната.
— Оръжието?
— Не. — Тя отново клати глава и аз усещам калейдоскопа на мислите ѝ в ума си — безсилие, страх и гняв. — Ра’хаам. Превзел е цялата планета. Погълнал я е. Изял я е. Заедно с всичко живо на нея.
— Колко време съм бил в безсъзнание? — шепна смутено.
— Няколко часа, струва ми се.
— Няколко часа? — Клатя глава. — Тогава… как е възможно?
— И аз не знам. Щом дойдох на себе си, се пресегнах навън и не усетих нищо. Флотилиите, пилотите, войниците, всички те са изчезнали, сякаш никога не са били тук. Усетих единствено… него. Като… мазна плесен в ума ми. Толкова е много, няма край. Покрил е Земята, както беше покрил Октавия III. — Аврора прокарва пръсти през косата си, кожата около дясното ѝ око е напукана, като засъхнала глина. — То също ме усети, Кал. Сигурна съм.
Кристалът тананика около мен — песен от звук и цвят. Гали топло кожата ми, но ето го пак онова чувство, че не всичко е наред.
— Песента на това място. — Плъзвам поглед по заобикалящата ме искряща красота и бърча чело. По-различна е отпреди. Почти като… от разстроен инструмент.
Аврора кимва.
— Знам. Нещо не е наред.
— … движим се — осъзнавам изведнъж.
Аврора поглежда към искрящия коридор и стисва зъби.
— Това е негово дело. Аз трябваше да се погрижа за теб. Вкара ни в Гънката. Отиваме… не знам къде. Но се отдалечаваме от Земята. Отдалечаваме се от заразата.
— Трябва да говоря с него — настоявам.
— Кал, не — моли ме тя и се опитва да ме спре, но аз все пак се надигам. — Трябва да си почиваш. Той едва не те уби, нима не го разбираш? Разби ума ти на хиляди парченца. И ако се опита да го направи отново, не знам дали съм достатъчно силна, за да го спра.
— Не ме е страх от него, Аврора.
— Но мен ме е страх за теб. Не мога да те загубя отново, не мога!
Притеглям я в обятията си, тя ме прегръща свирепо и за миг цялата болка, обида и скръб избледняват. Достатъчно е да я прегърна, за да се почувствам отново цял. Когато тя е до мен, мога да направя всичко.
— Няма да ме загубиш — заклевам се. — Твой съм завинаги. Когато светлината и на последното слънце угасне, любовта ми към теб ще продължи да гори.
Целувам я по челото.
— Но трябва да говоря с него, Аврора. Помогни ми. Моля те.
Тя ме гледа втренчено още миг, колебае се. Бори се със страха си за мен, какво би могъл да ми стори той. Пострадала е сериозно и сърцето ме боли да я гледам такава. Изгубила е толкова от силата си в битката дотук. Накрая обаче стисва зъби, премята ръката ми през рамото си и ми помага да стана.
Все още се чувствам крехък — сякаш съм гоблен от милион разплетени нишки, които се държат заедно само от едно възелче воля и топлина. Но Аврора отново е с мен и само това има значение. Облегнати един на друг, двамата куцукаме по блестящите коридори, а кристалът грее край нас във всички цветове на дъгата и пее фалшивата си песен.
Баща ми е нарекъл този съд „Нерида“ силдратската представа за процеса, при който едновременно разрушаваш и съграждаш. Създаваш и убиваш. Аз обаче знам, че тя е лъжа. С това оръжие той е унищожил слънцето на Силдра. Родния ни свят. Десет милиарда живота, угасени от ръката му, включително този на майка ми. Знам, че баща ми сее единствено смърт.
Сай’нюит.
Звездния палач.
Виждам го и сърцето ми спира. Седи върху кристалната кула в сърцето на залата, като император върху окървавения си трон. Подът е обсипан с трупове и отчупени кристали, въздухът вони на смърт. Още е с бронята си — черна и с висока яка, а по стъпалата по него се разстила дълго алено наметало. Десет сребристи плитки се спускат върху белязаната страна на лицето му, но аз виждам окото зад тях и то гори със същата бледа светлина като това на Аврора, докато двамата се сражаваха за съдбата на нейната планета.
Различавам гигантска проекция пред него черна равнина, обсипана с мънички звезди. Осъзнавам, че се намираме в Гънката и наближаваме портал. Чудя се защо цветовете в Оръжието не са приглушени до отсенки на черното и бялото, както обикновено се случва в Гънката. Чудя се какви други свойства притежава този съд. Заради кристала ли е? Заради Ешварен? Или заради него?
— Татко — изричам.
Той не ме чува. Не вдига поглед. „Нерида“ наближава портала — кристален, с форма на сълза и характерния силдратски дизайн.
— Татко! — реввам с пълно гърло.