Той ме поглежда само за миг, а окото му грее като мъничко слънце.
— Калис. Жив си.
— Разочарован ли си?
— Впечатлен. — Горящото око се насочва към Аврора и бързо се връща към чернотата отпред. — Но пък ти винаги си бил син на баща си.
Няма да захапя въдицата му. Правя крачка напред заедно с Аврора.
— Какво става? Къде е армадата на Непрекършените? А тераните и бетрасканите? И как така врагът е погълнал толкова бързо Земята?
Той облизва устни, озъбва се и повтаря:
— Врагът.
— Врагът, който ти уж трябваше да спреш! — изръмжава Аврора до мен.
Погледът му се спира на нея и озъбената му усмивка става малко по-широка.
— Глупава си, момиче. Разбирам защо глупавият ми син е влюбен в теб.
Тя пристъпва напред, свила ръце в юмруци.
— Ах ти, кучи…
— Чакай — прекъсвам я и стисвам силно ръката ѝ, загледан в проекцията, която се носи пред баща ми. Преминаваме през гънковия портал и навлизаме в реалното пространство. Но от толкова близо осъзнавам, че порталът изглежда… странно. Изглежда стар. Белязан от квантови мълнии. Половината насочващи светлини не работят. Сякаш никой не го е поддържал от десетилетия.
— … къде сме? — пита Аврора.
Баща ми се подсмихва пренебрежително и отмята една плитка зад рамото си.
— Както винаги, търсиш отговора на грешния въпрос, момиче.
Гледам втренчено системата и познавам звездата, помня я от детството си — яркосиня, като сапфир в океана от мрак.
— Това е Таалос, бе’шмай. На четвъртата планета има силдратска колония, звездна база, превзета от Непрекършените, след като те се оттеглиха от Вътрешния съвет на Силдра.
— Той… е дошъл тук за подкрепления?
— Дойдох за потвърждение, момиче.
Аврора скърца със зъби, десният ѝ ирис мята мълнии. Светлината пулсира под кожата ѝ и пробива през пукнатините около окото. За миг въздухът около нас става мазен и наситен с електричество. Устните на Аврора се разтварят едва доловимо, когато изсъсква ядосано:
— Пет пари не давам колко съм слаба и колко ще ми струва. Ако още веднъж ме наречеш момиче, с теб ще довършим…
— Тишина — прекъсва я той.
Аврора примигва.
— Явно не съм била достатъчно ясна. Няма да ми говориш така, чуваш ли? Няма да ми викаш момиче, няма да ми казваш да пазя тишина, няма да се отнасяш към мен като с нещо, което си настъпил по невнимание. Аз съм Спусък на Ешварен и за разлика от теб, бях достатъчно смела да се опълча…
— Не.
Баща ми става, малка бръчка загрозява челото му, не откъсва поглед от проекцията на звездната система.
— Чуй — кимва той. — Там.
Поглеждам към Аврора и тя отвръща на погледа ми, стиснала устни в тънка черта. Усещам как умът ѝ се издува и пресяга, бръсвайки периферията на моя. После вдига ръка, сякаш за да докосне далечната синя звезда. Бледата светлина огрява ириса ѝ и се процежда през пукнатините по кожата ѝ.
— Не… не чувам нищо.
Той пак кимва.
— Тишина.
Баща ми също поглежда към Таалос, а лицето му е като студена маска.
— Около това слънце обикаляше колония с население от почти половин милион. Всичките Непрекършени. Верни до смърт. — Преплита пръсти и вдишва дълбоко. — Мъртви са. До последния.
— Как? — ахвам.
— Ра’хаам — прошепва Аврора. — Мога… мога да го усетя.
Поглежда ме със сълзи в очите.
— Превзело е колонията, Кал. Превзело е цялата планета.
— Но как? — настоявам аз и вече не знам какво да мисля. — Как е възможно? Та Ра’хаам дори още не е разцъфнал! Намерението му беше да вкара галактиката във война, докато той спи в планетите инкубатори и чака да се излюпи! А сега изведнъж е превзел Земята? Таалос? Как е възможно?
— Ти си виновен, Керсан — казва Аврора и пристъпва напред. — Ти си виновен за всичко. Ешварен са ти поверили задачата да победиш Ра’хаам, а ти си използвал Оръжието им в собствената си дребна война! И докъде те доведе това?
Той я поглежда и арогантната му маска се пропуква. Започва се едва доловимо, с блясък на веселие в окото му и лека извивка на устните. Но много скоро вече се усмихва, гримасата му става все по-широка и накрая баща ми избухва в смях. Смее се, сякаш моята любима е казала най-смешното нещо, което някога е чувал.
Толкова много смърт. И толкова много мрак. А той го намира за забавно! И тогава разбирам, така, както усещам момичето до себе си, така, както видях унищожението на родния си дом и погрома на моя народ, виждам го повече от ясно.
Баща ми е луд.