— Какво е толкова смешно, по дяволите? — повишава глас Аврора.
— Както казах — отвръща накрая той и чак бърше сълза от окото си, — винаги търсиш отговори на грешните въпроси.
— Тогава какъв въпрос да зададем? — настоявам аз.
— Въпросът не е къде ме е довела амбицията ми, синко. — Баща ми си поема дълбоко въздух и поглежда към тихата бездна. — А кога.
Втора част
Две в един живот
8
Зила
— Какво се случва, по дяволите?
Отново съм в пилотската кабина на силдратската совалка, нося се в периферията на бурята от тъмна материя, а ушите ми още звънтят от пукота на изстрела, който ме уби. Вместо да се връщам отново и отново към мига на смъртта си, аз се фокусирам върху монитора и лицето на лейтенант Ким. Надявам се този път да подходи различно към ситуацията и, когато тя се свързва с нас за десети път, разбирам, че — да, вече е готова да говори.
Направо няма търпениехда говори.
— Здравей, лейтенант. Очаквах те.
Паузата се проточва толкова дълго, че ако не виждах как жената помръдва на екрана, щях да реша, че връзката е забила.
— Не мога да преценя дали се шегуваш — отвръща накрая тя.
— Доста често ми го казват.
Още мълчание.
— Отвори шлюза — натъртва накрая тя. — Идвам при вас.
Скарлет и Финиан връхлитат на мостика задъхани, понеже са тичали от машинното. Финиан дочува последната реплика от разговора, обляга се на пулта и се навежда да погледне отблизо лейтенантката на екрана.
— Ще те пуснем само ако обещаеш да не стреляш. Днес умрях вече десет пъти и не съм в настроение за глупости, ясно?
Лейтенантката примигва и бърчи чело.
— Десет? Аз преброих девет.
— Умряхме и по пътя дотук.
— По пътя си от бъдещето — уточнява тя с колеблив тон.
Скарлет се навежда до Финиан.
— Ще се видим скоро, лейтенант.
Ким прекъсва връзката, а ние тримата се гледаме взаимно. Ясно ни е, че случващото се е невъзможно.
— Това не ми харесва — мърмори Финиан. — Тя не ми харесва.
— И на мен — кимва Скарлет. — Но корабът ни за нищо не става, така че не можем да се махнем оттук, докато не я убедим, че не представляваме заплаха.
Фин поглежда към Скарлет и пита тихо:
— … сигурна ли си, че си добре?
Скарлет примигва.
— Да, добре съм. Тоест, добре предвид обстоятелствата… Доколкото е възможно.
— Ти… — Фин преглъща с усилие. — Застреляха те.
— Добре съм, Фин. — Скарлет се усмихва нежно и докосва ръката му. — Повярвай ми. Теб също те застреляха, впрочем.
— Да — отвръща той. — Но на мен поне не ми се наложи да гледам.
Двамата се взират дълго в очите си и скоро мълчанието става толкова неприятно, че се чувствам длъжна да го прекъсна.
— Медальонът ти — кимвам към малкия кристал на шията на Скарлет. — Диамантът реагира, когато квантовото платно беше ударено зле в бурята.
— Да — отвръща тя, тръсва глава и ме поглежда делово. — Само дето не е диамант. Фин се сети, че е ешваренски кристал. Гледам втренчено скъпоценния камък с присвити очи.
— Интересно.
— Защо светеше така?
— Не знам — промърморвам, а мозъкът ми препуска. — Но трябва да е нещо важно. Досега няколко от подаръците, оставени ни от адмирал Адамс и боен лидер Де Стой, се оказаха жизненоважни. Табакерата, която спаси живота на Кал. Надписът на твоята огърлица, който ни каза да преминем към плана за обезвреждане на ешваренското Оръжие. Сякаш командирите на легиона са знаели какво ще ни се случи. Дори може да се каже, че ни насочваха по пътя ни дотук.
Фин накланя глава и не изглежда убеден.
— Подаръците не са случайни, това е ясно. Но чак да ни насочват? Отиваш твърде далеч, Зил. На мен се падна тъпа химикалка.
Скарлет кимва към златните халки на ушите ми.
— А ти получи някакви си обици.
ЗЪННН.
Совалката потреперва, щом първият теглещ кабел се скачва с корпуса. После и вторият.
ЗЪННН.
Фин завърта очи.
— Май трябва да слезем долу и да приветстваме с добре дошла лейтенант Психопатка. Чудя се по какъв ли нов и интересен начин ще ни убие този път.
— Дръж се прилично, Фин — предупреждавам го. — Поведението ѝ е твърде агресивно, няма да споря, но лейтенант Ким е критичен елемент от всичко това.
Скарлет вдига вежда.
— Защо реши така?
— Явно не сте забелязали позивната ѝ.
Сега и Фин примигва насреща ми.
— Ъ?