— Позивната ѝ. Прякор, използван от колегите ѝ пилоти. Написана е на крилото на файтъра ѝ. Както и на шлема ѝ.
— Бях твърде заета да гледам пистолета в ръката ѝ и не обърнах внимание на тъпия ѝ шлем — признава Скарлет. — Е, каква ѝ е позивната?
Посягам към обиците си — подаръка, оставен за мен в Доминионския депозитар. Малките златни птички, увиснали от халките, с разперени криле и нокти, отразяващи слабата светлина.
— Позивната ѝ е Ястреб.
Този път, когато шлюзът завършва цикъла си на декомпресия, тримата я чакаме в група, без никой да се крие. Лейтенант Ким не е извадила оръжието си, макар едната ѝ ръка да лежи на дръжката. Стои на прага на шлюза, посяга бавно да разкопчае маската си и сваля шлема.
На възраст е на около двайсет и нещо и явно съм била права в преценката си, че е от източноазиатски произход. Чертите ѝ са симетрични и традиционно привлекателни, макар че според мен суровото ѝ изражение донякъде разваля ефекта.
Не е висока.
— Добре, нека пробваме още веднъж — казва Скарлет. — Аз съм Скарлет Джоунс. Това е Зила Мадран, а това е Финиан де Каран де Сийл.
— И преди пак да си почнала да стреляш, някои от най-добрите ми приятели са терани — уведомява я Финиан. — Всъщност всичките ми най-добри приятели.
— Лейтенант Нари Ким — изрича бавно гостенката ни.
— Приятно ми е да се запознаем — усмихва се Скарлет. — И благодаря, че не ни уби.
— Пак заповядай — отвръща Ким. — Е, кой печели войната?
Скарлет накланя глава.
— … какво?
— Ако наистина сте от бъдещето — казва Ким и явно все още не ни вярва докрай, — кой побеждава? Ние? — Кимва към Финиан. — Или белчовците?
— Никой никога не излиза победител от една война — изтъквам аз. — Но за да отговоря на въпроса ти, тераните и бетрасканите подписват мирен договор през…
— Чакай, чакай — спира ме Скарлет. — Трябва ли да казваме такива неща?
— … и защо не? — пита Фин.
Тя поглежда към лейтенантката.
— Ами ако така променим бъдещето?
— Това не става ли само в лошите научнофантастични романи?
— Няма прецедент за случващото се с нас — заявявам спокойно. — Или поне ние не знаем за такъв. Трудно е да предвидим последствията от действията си и е на практика невъзможно да измерим ефекта, който присъствието ни в това време може да окаже върху бъдещите събития. Но предвид подаръците, оставени ни от командването на Аврора, е по-добре да приемем, че от нас се очаква да бъдем тук.
— Може би бъдещето, което познаваме, съществува само заради нещата, които ние правим тук — отбелязва замислено Финиан. — Може би сме длъжни да ѝ кажем тези неща.
— Ехо, аз още съм тук — напомня ни лейтенант Ким.
— Извинявай — усмихва се Скарлет. — И ние още не знаем какво да мислим. Изгубени сме не по-малко от теб, ако не и повече, повярвай ми. Но в нашето време бетрасканите са най-близките съюзници на Тера. Ние участвахме в битка през 2380 и едно от последните неща, които видяхме преди всичко… това — тя обхваща четирима ни с жест, — беше как бетрасканският флот пристига, за да защити Земята.
Личи си, че лейтенантката иска да зададе още въпроси за нашето време, но си държи езика зад зъбите, за което съм ѝ благодарна. Няма никакъв смисъл да мислим за онова, което сме оставили зад себе си. За онези, които сме оставили зад себе си. Не е ефикасно.
— Е, и какво, по дяволите, е всичко… — тя имитира жеста на Скарлет — … това?
— Точно на този въпрос ще се опитаме да намерим отговор.
Лейтенантката ме претегля с поглед и очите ѝ се задържат върху моите.
— Ами давайте. Защото от моя гледна точка все още има петдесет процента вероятност да сте шпиони на белчовците.
— Слушай, землянко — започва Фин. — Хубаво помисли, преди да ме наречеш бел…
— Приятели сме! — пропява Скарлет, потупва Финиан по ръката и се усмихва ослепително на лейтенантката. — Всички сме приятели, нали помните?
— Възможностите са две — казвам аз. — Или се е случило катализиращо събитие във времето, в което бяхме ние, което ни е върнало назад и е създало тази аномалия…
— Като да се озовем право на пътя на гигантско древно психо супероръжие, когато то решава да стреля? — пита Скарлет.
— … или събитието катализатор се е случило тук — продължавам, — и ни е придърпало до този момент във времето.
— Или и двете едновременно — мърмори под нос Финиан.
Кимвам.
— Какви са вашите наблюдения, лейтенант Ким?
Гостенката ни обмисля въпроса. Рядко разчитам правилно чуждите емоции, но все пак ми се струва, че макар Ким още да е нащрек, част от напрежението се е стопило. Ако не друго, поне се опитва да ни съдейства. Засега.