— Патрулирам около станцията преди шест минути, а вие изведнъж се появявате на екраните ми — отвръща тя. — Говорим, аз ви гръмвам и всичко започва отначало. Не говорим, аз ви гръмвам и всичко започва пак. Водя ви в станцията, вас ви гръмват и започва все същото. Всеки път, когато вие умрете, аз се озовавам на същото място, където съм била преди шест минути.
Умът ми се успокоява, не заради друго, осъзнавам, а защото имам задача за решаване и това ми носи утеха. Това мога да го правя, знам как. Ще събера данни. Ще ги анализирам. Хубаво ще е да съм заета.
— А какво се случи тук преди шест минути?
Лейтенантката дъвче долната си устна. Дори за мен е очевидно, че не ни вярва достатъчно и се чуди дали да ми отговори и колко да каже. Но накрая все пак отваря уста:
— Станцията провеждаше експеримент. Имаше нещо като… енергийна флуктуация. Видях как сфера от тъмна светлина с диаметър хиляди километри поглъща кораба ми. Уредите пощуряха. А когато тъмнината се разнесе… видях вашия кораб.
— Какъв експеримент? — питам.
Скарлет кимва.
— И с какво изобщо се занимава тази станция, лейтенант?
Ким ни поглежда един по един и за пръв път ѝ личи колко е паникьосана.
— Да пукна, ако знам. Секретна операция на теранския флот.
— По всичко личи, че първата ни задача трябва да е събирането на разузнавателна информация — заявявам аз. — Ако сме пристигнали, точно когато са извършвали експеримента, можем да предположим с голяма доза сигурност, че именно той е предизвикал появата ни. Трябва да определим какво е предназначението на станцията.
— Как? — пита Финиан. — Когато отидохме там за последно, ни застреляха, без да задават въпроси.
— Дали да не говорим с тях? — предлага Скарлет. — Така де, ако и те са попаднали във времевата примка…
— Не — казва Ким и клати глава. — Не мисля, че някой на станцията има каквато и да било представа за случващото се. В началото, след първите няколко връщания назад и преди комуникацията да се скапе, се свързвах със „Стъклена пантофка“ за инструкции. И всеки път получавах един и същ отговор. Дума по дума. Държаха се така, сякаш нищо особено не е станало. Така де, извън пробива в ядрото и каквото друго се случва там в момента.
— Не знам какво сте очаквали — намесва се Фин. — Вързали сте се за буря от тъмна материя и ловите квантови импулси с платното си. В случай че не съм бил достатъчно ясен преди, това е като да влезеш в кошарата на мондорийски валшини и да си разкопчаеш дюкяна.
Трите го гледаме с празни погледи.
— Не? Вие си нямате…? Добре тогава, нека кажем, че не е добра идея.
Скарлет цупи замислено устни и поглежда към Ким.
— Ако всичко това е причинено от нашата поява и само ти си била достатъчно близо, това би обяснило защо си заседнала във времевата примка с нас, а всички други нямат представа какво се случва.
— Ха — възкликва Ким и поглежда Скарлет изпод вежди. Явно е изненадана, че хубавелката е изказала толкова умно предположение. Но предположението така или иначе не е лишено от смисъл.
— Трябва да научим повече — изтъквам. — Знанието е ключът. Разполагаме с двайсет и осем минути, преди вторият квантов импулс да удари платното, а после и станцията, и вероятно да повреди нейни ключови компоненти. Ако има пробив в ядрото, е само въпрос на време цялата станция да излезе от строя. Трябва да действаме.
— Как? — пита лейтенант Ким и отново застава нащрек.
— Като установим фактите — отговарям. — Причината изглежда константна, но без допълнителна информация не можем да допуснем, че постоянният характер на времевата аномалия не подлежи на известен разпад.
Лейтенантката ме гледа с изражение, което ми е познато, въпреки че напоследък не го виждам чак толкова често. То означава, че няма представа за какво говоря. Поглежда към Скарлет, а после и към Финиан.
Той ѝ превежда:
— Иска да каже, че понеже не знаем какво е предизвикало примката, не знаем и дали кръговото движение ще продължи вечно. Възможно е да ни изтича времето.
— Ами да действаме тогава — отсича Ким. — Разполагате ли със скафандри?
— Правилно ли да разбирам, че имаш идея как да ни вмъкнеш на станцията по друг начин? — пита Скарлет.
— Зависи — отговаря лейтенант Ким. — Сертифицирани ли сте за космически разходки?
— По принцип да, но не всички сме еднакво добри — отвръща намусено нашето Лице. — Фин ще ми помогне. Той е майстор на нулевата гравитация.