След това новата ни приятелка Нари гръмва совалката ни на малки парченца, връзката ѝ със станцията се разпада, а на единайсетата минута от цикъла ни оставя при шахтата за изстрелване на отпадъци. Бързаме, защото ни е страх, че квантовият импулс, който видяхме от дока, може да повреди нещо, без което няма как да си отидем у дома.
Имам добро предчувствие относно шахтата за отпадъци. След инцидента, предизвикал всичко това, на станцията се възцарява хаос и последния път щяхме да успеем, ако не ни беше засякъл случаен патрул на охраната.
Таймерът ми звънва и аз прикляквам в готовност, като се наслаждавам на последните мигове нулева гравитация. Кръглият капак на шахтата се отваря, аз надявам раницата на стъпалото си и чакам отворът да изстреля валма газ и пепел.
Остават ми пет секунди, преди капакът да се затвори и налягането вътре да се изравни. Издърпвам се в шахтата и прибирам краката и раницата си миг преди капакът да щракне с жужене. Оставам сам в мрака — една-единствена ивица светлина от фенерчето на шлема ми прорязва чернилката.
Шахтата е съвсем малко по-широка от мен, затова съм протегнал ръце напред. Уж съм кльощав, но пак едва успявам да се провра. Не ми се мисли как се е мъчила Скарлет, предвид по-пищните ѝ форми.
Решавам, че няма да мисля за тях. И бездруго ми е възтясно.
Пълзя през шахтата възможно най-бързо, като си проправям път с ръце и крака, с лакти и колене. Разполагам с малко над две минути, преди да се сблъскам със следващата порция нагорещена пепел, и не желая да изпитам отново точно тази смърт — първия път беше достатъчно болезнено. Тялото ми протестира, а екзокостюмът ме затруднява допълнително. Любимият ми мултифункционален инструмент се е забил неприятно в ребрата ми.
Таймерът на китката ми дава знак, че ми остава точно една минута, и аз продължавам упорито напред. Всяко движение скъсява разстоянието едва доловимо, но аз не се отказвам.
Още един сигнал от таймера.
Трийсет секунди.
Ужас.
А после лъчът на фенерчето ми улавя ръба на изходния отвор.
— Тук съм — подвиквам тихо и момичетата се появяват. Свалили са шлемовете си и протягат ръце в шахтата, за да ми помогнат.
Скарлет и Зила стоят в ниша в стената, широка колкото мен. Никой не слиза тук, освен автоматичните дронове, които придвижват боклук до шахтите за пулверизиране и изстрелване. Следващият ще се появи след приблизително двайсет секунди.
Момичетата хващат протегнатите ми ръце и дърпат. Приплъзвам се покрай пръстена за изгаряне на отпадъците, който още е топъл, и най-после се измъквам от тясната шахта. Момичетата ми помагат да се хързулна на пода, без да се пребия. Всички застиваме за миг, ботушът на Зила е току пред визьора ми и чувам зад себе си Скарлет, чийто глас е приглушен от шлема ми.
— Какво има в раницата?
— Това-онова. Инструменти. Разни лакомства. Сещаш се, основни неща.
— Е, пътят към сърцето на момичето минава през…
— Тихо! — изсъсква Зила.
Скар млъква и стисва леко глезена ми в знак на благодарност, след което дронът минава с жужене над нас, изхвърля товара си в шахтата и изчезва нанякъде. Цялата станция потръпва, а по уредбата се чува сирена.
— Внимание, до екипажа на „Стъклена пантофка“. Инженерен екип спешно да се яви на палуба 19. Повтарям: инженерен екип на палуба 19, сектор Алфа.
Щом дронът изчезва, ние се изправяме на крака със скърцащи стави. Аз свалям шлема си, а Скарлет ми подава раницата. Въздухът мирише на дим и горяща пластмаса, а светлините примигват от червено в бяло.
— Деветдесет секунди до прозореца ни — казва тихо Зила.
Тръгваме безшумно след нея към панела, през който трябва да влезем. Около нас врещят аларми, а по вътрешната уредба се леят доклади за повреди. Този път — за разлика от последния — изчакваме, притиснали уши към тънката преградна стена, докато не чуваме как охраната притичва от другата ѝ страна. Чак след това вадя мултифункционалния инструмент и свалям панела.
Оттам нататък е лесно. Бързаме по коридора, завиваме по друг, втория вляво, и стигаме до уреченото място — някакво подобие на килер близо до центъра за хидропроизводство и съхранение. На табелката пише Хп. и С.
— Това не беше ли животно? — питам аз, загледан в съкращението. — Земно животно?
Скарлет ме поглежда с високо вдигнати вежди.
— Хпис?
— С пис-пис викаме котките — пробва неуверено Зила.
— Не, онова е голямо, звяр — опитвам се да извадя още подробности от паметта си. — Огромни зъби. Живее във водата.