—… акула? — пробва Скар.
— Ааа — досеща се Зила. — Хипо. Хипопотам.
Разбирам грешката си, но си струва да се правя на тъп, за да чуя смеха на Скарлет — топъл, гърлен звук, от който ме полазват приятни тръпки.
— Ами да. Хипоси. Научи животните, Скар. Това явно е от опасните.
— Най-опасният съществуващ бозайник — съгласява се сериозно Зила. — Може да смаже човек до смърт с челюстите си.
Лейтенант Нари Ким се обажда от прага:
— Я чакайте, какво може да смаже човек до смърт с челюсти?
— Явно хипопотамите — отговаря Скарлет и изглежда леко разтревожена от тази информация.
— Не бих се тревожила за това, Рижке — казва ѝ Нари. — Те не живеят в космоса. А и са останали само пет екземпляра.
— Вече не — поправя я Зила. — Програмите ни за рехабилитация бяха изключително успешни. Сега хипопотамите процъфтяват във водната среда на Трой III.
— Чакай малко — обаждам се аз. — Ужасните зъбати чудовища са били почти изчезнали, а вие, земляните, сте възстановили популацията им? Защо, Съзидателят да ме тръшне?
Зила свива рамене.
— В името на науката.
Нари почти се усмихва, преди да си спомни, че е гаднярка, която официално е във война с моя народ. Бърза пак да се навъси, както обикновено. Въпреки това мога да се закълна, че вече ни харесва мъничко.
Когато войниците от охраната ни намериха в шлюза при първия ни опит за абордаж, реших, че Ким ни е предала. Последвалите девет опита обаче ме убедиха, че поне засега землянката е на наша страна.
Наясно сме колко безумна е ситуацията. Пътуване във времето. Времеви примки. Умираме отново и отново и всеки път започваме отначало. Но е трудно да пренебрегнеш доказателствата, които ни удрят в лицето след всяка следваща смърт. А и, както казва Зила, въпреки че за Нари аз съм врагът, интересите ни са общи. Всички искаме да се измъкнем от примката.
— Така. — Нари оглежда задимения коридор. — Май най-после успях да ви вкарам, без да ви отнесат главите.
— Или да се задушим до смърт — добавя Зила.
— Или да се опечем — потръпва Скарлет.
— О, да — кимвам в знак на съгласие. — Онова болеше много.
— Охраната е вдигната под тревога — продължава Нари. — Доколкото разбирам, ядрото е пострадало зле. — Цялата станция се разтриса, сякаш за да потвърди думите ѝ. — Няма да се учудя, ако командирите всеки момент наредят обща евакуация. Така че казвайте каква е следващата ни цел.
— Внимание — прогърмява по вътрешната уредба. — Медицински персонал да се яви в сектор Бета, палуба 14.
— Информация — отвръщам аз. — Ако искаме да научим каквото ни е нужно, ще ни трябва терминал с най-високо ниво на достъп. Защото тукашната технология е на двеста години и макар да си падам по винтиджа, няма как да хакна софтуера им. Дори нямам кабел с подходящ накрайник, за да се включа в компютрите.
— Лабораториите със сигурност са пълни с хора — мръщи се Нари. — Трийсет и шестима членове на научния екип са загинали по време на експеримента и ако командването подозира саботаж, значи онези нива гъмжат от охрана.
— Медицински персонал да се яви незабавно на палуба 12 — врещи отново интеркомът. — Повтарям: медицински персонал на палуба 12.
— Хайде, мисли — насърчава я Скарлет. — Кой няма да бъде на работното си място?
Цялата станция се разлюлява под краката ни и чак металните стени скърцат. Лейтенантката вдига бавно глава.
— Доктор Пинкертън. Ръководителят на проекта. Загинал е при експлозията. В кабинета му със сигурност има личен терминал.
— Гениално — облъчва я с усмивка Скарлет, от онези, които ме сгряват блажено, сякаш съм излязъл на слънце. — На станцията цари хаос, но пак ще ни трябват униформи, за да се придвижваме свободно. И някакъв начин да прикрием Фин.
— Не, можем да стигнем до административната палуба по аварийното стълбище — казва нашето Крилато момиче. — Там разполагаме с нелош шанс да останем незабелязани.
Боя се, че единствено тя мисли така, но въпреки това тръгваме в указаната посока и скоро четири чифта крака дрънчат по металните стъпала. Отнема ни много време, почти четвърт час, ако трябва да гадая, но някак оставаме встрани от изнервените патрули на охраната, които са полазили станцията и само търсят кого да гръмнат.
Станцията се разлюлява отново и през стените се чува кух бумтеж. Костюмът ми съска от възмущение и Скар посяга да ми помогне, а аз стисвам ръката ѝ и я поглеждам с признателна усмивка. Цялото място май е на крачка от окончателния разпад.
— Внимание, до екипажа на „Стъклена пантофка“. Пробойна в корпуса при палуби 13 до 17.