Забивам с всички сили длан в основата на носа му, чува се хрущене и потича топла лилава кръв. Пулсът трещи в слепоочията ми, обаче съумявам да награбя плитките му в юмрук и да го фрасна в лицето — ударът разплесква носа му по бузите.
Той отново се опитва да ме подкоси и двамата падаме на пода, а пред очите ми избухват бели петна. Посягам да грабна пулсовото оръжие, което Ериен е изпуснал, и надавам рев, щом той извива ръката ми зад гърба.
Пръстите ми се пързалят по дръжката на пистолета, другото ми рамо пищи пронизително, а лакътната ми става предава богу дух. Със свободната си ръка Ериен изтегля едно от остриетата каат от ножниците на гърба си, но моите пръсти най-после откриват сцепление придърпвам пистолета, извивам се и го изпразвам в гърдите му.
Дулото просветва за миг и нагласеният на режим за трайно зашеметяване импулс огрява шокираната му физиономия. Ериен полита назад, върху черния нагръдник на паладинската му броня има димящ белег. Примижвам, боря се да си поема нормално дъх и стискам здраво пистолета, след което успявам да се изправя със залитане и…
Стените наоколо са окъпани в цветовете на дъгата.
Подът се тресе под краката ми.
Чувам писък. Въздухът в коридора променя цвета си, става червен като засъхнала кръв и син като среднощ, обсипан тук-там с искрящи звезди.
А после я виждам, увиснала в мрака пред мен и искряща като фойерверките в Деня на Основателките.
Сърцето ми се изпълва при тази гледка, защото там е бил домът ми през последните шест години. Повече от дом, повече от мястото, където съм израснал. Символ на надежда, светлинка в мрака, малка, но ярка в нощта.
— Академия „Аврора“… — прошепвам.
… все още имаш шанс да оправиш това…
Посягам към нея с треперещи пръсти. Докосвам я, но Академията се взривява на милион парченца пред очите ми. Стомахът ми натежава, вледенен от ужас, огън разцъфва в мрака, а отвъд този мрак има сянка, която е по-непрогледна и от него.
Ра’хаам.
При тази гледка от устните ми се откъсва стон десетки хиляди кораби, стотици хиляди форми, които се издигат пред мен и скриват звездите.
Прекалено е голямо.
Прекалено е.
Обръщам глава и стискам силно очи, за да не гледам.
Затова и не забелязвам как Ериен се надига зад мен.
Чувам звън на метал в метал, обръщам се и го виждам да стои прав. Красивото му лице е разкривено от ярост. По брадичката му се стича кръв, тъмносива в черно-белия свят на Гънката, а по острието каат, което вади от ножницата на гърба си, блещукат светлинки.
… ти ми каза къде ще се случи…
Скърцам със зъби и вдигам пистолета.
… оправи това, Тайлър…
Ахвам, щом Ериен забива острието си в корема ми.
11
Тайлър
— Знаеш ли, че на силдратски няма дума за сбогом?
Успявам да отворя някак очи, през миглите ми се процежда светлина и чувам собственото си пъшкане. Седи се е разположила удобно до леглото ми и човърка ноктите си с красив дълъг нож.
— К-какво? — прошепвам.
Насилвам се да отворя повторно очи, но ми се вие свят. Чувам тихото бръмчене на медицинско оборудване, а светлината е приглушена и слаба. Поглеждам надолу — гол съм до кръста. Отново. Усещам тъпа болка в корема си — върху раната от острието на Ериен има дермална лепенка. Но това е боен крайцер на Непрекършените и лечебницата им разполага с най-новите медицински технологии. Ако трябва да бъда честен, болката дори не е толкова силна.
Тоест, като за наръгване в корема.
— Така е. Ние, силдратите, вярваме, че съберат ли се веднъж, хората никога не се разделят завинаги. — Седи размахва ножа си по посока на дермалната лепенка. — Дори ако беше умрял днес, атомите на тялото ти щяха да останат. С течение на времето тези частици ще се разпаднат и ще влязат в нови съединения, ще станат част от други живи създания, други планетарни тела. Ще се спуснат в гравитационния кладенец на колабиращи звезди, а свръхнова ще ги разпръсне отново из космоса. А накрая, когато великата черна дупка в сърцето на тази галактика привлече материята обратно в обятията си, всички неща ще се съберат за нова среща. Затова не си казваме сбогом, когато се разделяме. Казваме: Ан’ла тели саи.
— Какво означава? — питам със стон.
— Ще те видя сред звездите.
Тя накланя глава и меката ѝ усмивка угасва.
— Казвам ти го, защото по всичко личи, че удивително много бързаш да умреш, Тайлър Джоунс.
— Нищо и никаква рана, мадам. — Слагам ръка на лепенката и примижвам. — Твоят лейтенант трябва да поработи над прицела си, ако иска да ме убие.