Сърцето ми се качва в гърлото и аз се надигам въпреки болката в корема.
— В Академията? Защо не каза?
— Току-що ти го казах. Защо е толкова важно?
— Сънят ми — прошепвам едва чуто, а сърцето ми препуска. — Онова… видението. Последния път беше различно. Видях академия „Аврора“, светеше като фар в мрака. Пресегнах се към нея и тя… тя избухна пред очите ми.
Виждам я отново и внезапна болка прорязва главата ми. Образът на взривената Академия, последната надежда на галактиката.
… оправи това, Тайлър…
Тръсвам глава, пулсът ми гърми в ушите.
— Ако ръководителите на Галактическия съвет се съберат на едно място и Ра’хаам ги удари…
— Много глупаво от тяхна страна да се събират така — отбелязва Седи и свъсва замислено вежди. — Но ако наистина смяташ, че Академията е застрашена… сигурно бих могла да те пусна в комуникационната ни зала. Би могъл да им изпратиш предупреждение.
— Сериозно ли вярваш, че командването на легиона ще отговори на подобно съобщение? — сумтя пренебрежително. — Че ще му повярва? ГРА ме изкараха терорист, Седи. Масов убиец. Предател на легиона и на собствените си хора. А и съобщението ще дойде от кораб на Непрекършените.
— Е, сигурно още имаш контакти в легиона. Хора, които ти вярват? Например онези, които са ти оставили подаръците в Изумрудения град?
— Адмирал Адамс и боен лидер Де Стой — кимвам, мислите ми препускат. — Те знаят нещо. Но няма как да се свържа директно с тях. Ако бях на станция „Аврора“, можех да пратя съобщение на Адамс по вътрешната мрежа на Академията. Но няма как просто да изпратя съобщение в тъмното, не и за нещо толкова важно, и да се надявам, че дежурният радист ще го препрати нагоре по командната верига.
Клатя глава. С всеки дъх, който поемам, се чувствам все по-сигурен в следващата си стъпка.
— Трябва да ме заведеш там — заявявам.
Седи ми отправя остър като стъкло поглед.
— Не казваш на един темплар какво трябва да направи, теранецо.
— Ако Ра’хаам унищожи Съвета, цялата галактика ще потъне в хаос! А после какво? Ще се опитваме да съберем някак парчетата, а Ра’хаам ще си расте на спокойствие. Трябва да го спрем, Седи…
— Пак същите думи.
— Ще ме чуеш ли, в името на Съзидателя? — Избутвам ботушите ѝ от бедрата си и се надигам от кушетката. — Нищо чудно с теб да сме единствените живи същества, които знаят какво се случва в действителност!
— Имам си по-големи грижи от…
— По-големи грижи?! — повишавам глас. — Цялата галактика е заложена на карта! А ние знаем истината! Длъжни сме да спрем това нещо!
— Не смей да ме поучаваш за дълга, Тайлър Джоунс! — озъбва ми се тя и също се надига от стола. — Ти не знаеш нищо за бремето му! Нашият архонт изчезна безследно в бездната! Дузина лордове на Непрекършените точат лиги да си присвоят контрола над кабалата и само аз мога да удържа положението, преди да сме се разпаднали на отделни фракции. Бъдещето на народа ми виси на косъм! А ти ми мрънкаш как трябвало да подкарам кораба си към вражеското пространство, за да спасявам банда шан’вии, които са толкова тъпи, че се събират да си „говорят“, представи си, във време като това?!
— Опитват се да спасят мира! — изкрещявам. — Съветът не подозира за Ра’хаам!
— Значи са хем глупави, хем слепи.
— Седи, знам, че не би могла просто да…
— Не ми казвай какво мога и какво не мога! — реве тя с пълно гърло и лицето ѝ се озовава на сантиметри от моето. — Аз съм темплар на Непрекършените! Окървавена в сто битки! Дъщеря на Звездния палач! Правя каквото си поискам, ходя където аз реша и вземам каквото пожелая!
Стои и ме гледа злобно, с оголени зъби и останала без дъх. Очите ѝ са остри като ножа в ръката ѝ и е застанала толкова близо, че усещам ударите на сърцето ѝ под кожата. Умът ѝ отново кърви в моя, а мислите ѝ ме пропиват.
Тя е ярост. Тя е огън. Забива се като острие в гърдите ми.
Правя каквото си поискам.
Ходя където аз реша.
Вземам каквото пожелая.
И тогава го виждам. Виждам го, щом очите ѝ се спускат от моите към устните ми и се вдигат обратно.
Съзидателят да ме тръшне, тя иска мен.
Сблъскваме се толкова силно, че сцепената ми устна се разкървавява наново. Седи издишва в дробовете ми, моите пръсти се провират в косата ѝ, а мисълта колко е глупаво това изчезва, удавена от усещането за Седи в ръцете ми.
Вдигам я от пода, тя увива крака около хълбоците ми и ахва, щом се удряме в стената, ноктите ѝ чертаят огнени линии по голия ми гръб, моите ръце я държат здраво и я притискат към метала. Колкото и да е глупаво, колкото и да е откачено…