Утре цялата галактика може да е във война. Всички може да сме мъртви.
Живей за тази нощ. Утре ще се мре.
Умът ѝ е преплетен с моя, дави ме в желанието си и удвоява моето. Трудно ми е да дишам. Да мисля. Никога не съм изпитвал подобно усещане, никога не съм искал нещо толкова отчаяно, но това не е нормално, това е…
— Седи… — промълвявам и извивам глава назад.
Стига си дрънкал, Тайлър Джоунс — чувам призрачния ѝ глас. — Точно това ли намери да правиш с устата си.
Ох, добре.
Трудно е да оспориш този аргумент.
Тайлър Джоунс: 2
Седи Гилрет: 2
— Леле, това беше… напрегнато.
Лежим на пода в лечебницата и сме се завили със сребрист изолационен чаршаф. Наоколо цари пълен хаос — преобърнати мебели, счупени стъкла. Седи се притиска в мен, дългите черни плитки са преметнати през лицето ѝ, а около устата ѝ се е размазала черна боя. И двамата сме хлъзгави от пот и солта щипе драскотините, които е издълбала по гърба ми.
— Май пак ще трябва да ме шият — примижвам аз.
Тя не отговаря, притиснала лице в шията ми, а сърцето ѝ тупти толкова близо, че го усещам с ребрата си. Дишането ѝ се забавя, но ако изключим това, изобщо не помръдва. Неподвижна е и мълчалива.
— Не че се оплаквам де — добавям с надеждата да я разсмея. — Но може би следващия път трябва да се запасим с един литър нулева отрицателна?
Тя обаче отново не казва нищо. Не помръдва. Мислите ѝ още са в моите, попиват като мастило в хартия, но за разлика от преди малко, когато така се бяхме преплели, че можехме да минем за един човек, сега тя бавно се отдръпва. Чувствата ѝ се охлаждат като потта по кожата ѝ.
Сякаш някой е изключил слънцето.
— Добре ли си? — питам я.
Без предупреждение тя се търкулва по-далече от мен и сяда. Върти глава в полумрака и обхваща с поглед хаоса, след което скача грациозно на крака и тръгва да търси униформата си сред отломките.
— Какво има? — питам отново.
— Нищо.
— Ами… къде отиваш?
— Връщам се на мостика.
Примигвам.
— Просто така?
Седи грабва панталоните си от шкафа с медикаменти, върху който съм ги метнал, и ги обува.
— Защо, нещо друго ли очакваше?
— Хм… — Сядам и сребристият чаршаф се набръчква около кръста ми. — Не знам как се случват нещата при силдратите, но тераните обикновено, сещаш се… си говорят след това.
— И за какво да си говорим, Тайлър Джоунс?
— … нещо лошо ли направих?
— Не. — Тя си слага сутиена. — Беше напълно адекватен.
Вдигам вежда. Онази с белега, за допълнителен ефект.
— Госпожице, бях ти в ума през цялото време. Ако на това викаш адекватно, само Съзидателят знае какво…
— Не съм тук, за да задоволявам егото ти относно изпълнението ти. — Взема ножа, с който си играеше, когато се събудих, и прикрепя канията към крака си. — Още имаш и двата си палеца. Разбирай го както искаш.
Изправям се на крака, увивам чаршафа около кръста си и примижвам от щипането на потта и тъпата пулсираща болка от прободната рана в корема.
— Ти… сърдиш ли ми се?
Седи мълчи. Обръща се към огледалото на стената и се опитва да среши косата си с пръсти. Заставам зад нея, за да вижда отражението ми, и посягам да я погаля по рамото.
— Хей, кажи не…
— Не ме пипай — ръмжи тя.
Дръпвам ръка. Става ми малко неприятно.
— Не това крещеше в главата ми преди минута.
— Това беше преди минута. — Седи гледа упорито как пръстите ѝ сплитат чевръсто гъстите, черни като мастило кичури. Усещам как се затваря, точно като на военния съвет по-рано днес. Затваря ума си зад високи врати от стомана. — Доставихме си взаимно удоволствие и толкова. Не търси в случилото се нещо повече от това, което е.
— … и какво по-точно е?
— Освободихме напрежението с физическа наслада — отвръща тя. — Напълно разбираемо, при положение че бяхме заедно в плен. Нищо не означава.
— Защо ме лъжеш?
Ръката ѝ застива и тя ме поглежда отново в очите.
— Трябва да ти отрежа езика, теранецо. Трябва да го изтръгна от устата ти и…
— Седи, бях в главата ти преди малко. — Гледам я изпитателно в очите, а гласът ми е тих. — Нямам опит в телепатията, но знам какво изпитваше. Това не беше флирт във военно време. Не беше просто изпускане на парата.
— Ласкаеш се — сумти презрително тя.
— Седи, говори с мен.
Хващам я за рамото и я обръщам към себе си. Долавям прилив на гняв, щом ръката ми я докосва, но някъде отвъд него усещам отново онзи проблясък на одобрение.