Това момиче е боец. Лидер. Родено за конфликт. Отгледано за война. Седи не иска подчинение, а предизвикателство. Иска някой равностоен.
Целувам я. Агресивно. Притеглям я в обятията си и я притискам силно. Тялото ѝ се напряга, ръцете ѝ се свиват в юмруци, но устата ѝ се топи под моята като сняг в огън, от устните ѝ се изтръгва въздишка и тя ме прегръща през врата.
Отвъд играта на гоненица, отвъд отдаването и отричането на желанието, отново съзирам нещо през пролуките в стоманата, с която се е обградила. Нещо толкова голямо и плашещо, че Седи не смее да спре поглед върху него за повече от миг.
Пресягам се към него. Седи го поваля. Стъпква го с крака и слага край на целувката ни. Поглеждам я в очите и разбирам какво е то и защо тя така упорито се преструва, че не значи нищо за нея.
Защото…
Защото означава всичко.
— Усетила си Привличането — прошепвам.
Очите ѝ мятат мълнии и тя се оттласква от мен с ръмжене. Гледам я как се обръща с лице към огледалото, как кипи, как се мъчи да сплете плитката с треперещи ръце. Но мога да видя и истината зад леда в очите ѝ, долавям я вътре в главата ѝ, усещам как прелива, въпреки упоритите ѝ опити да я удържи зад язовирната стена. Прословутият силдратски размножителен инстинкт. Неустоимото привличане, което изпитват към онзи, с чиято душа им е писано да се съберат.
Кал изпитва това към Аврора. Веднъж ми каза, че любовта е като капка в океана в сравнение с чувствата му към нея. А сега, като се взирам в очите на Седи, като си спомням колко пъти можеше да ме убие, трябваше да ме убие…
Съзидателю, какъв идиот съм бил…
— Откога? — питам я.
Тя мълчи. Правя крачка към нея и се взирам в отражението ѝ.
— Седи, откога?
Тя ме поглежда в огледалото, а в мислите ѝ се блъскат ярост, омраза, тъга и, напук на всичко, обожание. Зървам собствения си образ в главата ѝ на борда на „Андарел“, на дъното на бойната яма, застанал до мъртвия дракан и взиращ се нагоре към нея, окървавен, но тържествуващ.
— Аха — промърморвам. — Така де, онова би включило мотора и на монахиня, така че не мога да те виня.
Тя изпръхтява в опит да не се усмихне и тръгва през лечебницата. Усещам клокочещия ѝ гняв. Себененавистта, която къкри под кожата ѝ. Част от нея иска да грабне парче стъкло от пода и да ме убие тук и сега. Едновременно с това иска да ме притисне в обятията си толкова силно, че да ме прекърши. Мрази факта, че ме желае. Но в същото време е силно развълнувана.
— Не си знаела, че ще бъде чак така — осъзнавам внезапно.
Тя ме поглежда кръвнишки, стиснала устни в черта.
— Говори с мен, Седи — настоявам аз.
— И преди съм имала… ухажори — въздъхва накрая тя. — Приятни развлечения. Но не като… — Свежда поглед, стиска зъби и свива ръце в юмруци. После клати глава и се смее тихичко. — Бездната наистина има черно чувство за хумор. Да ми отреди подобна съдба…
— Защо, толкова ли съм лош? — питам тихо.
— Теранец си — изсъсква тя.
— Само наполовина — изтъквам. — И какво?
— Народите ни са във война. А баща ми ще превърне гръбнака ти в стъкло и ще го строши на милион парченца, ако заподозре, че дори си ме пипнал с пръст. — Засмива се горчиво на себе си. — Само Бездната знае какво ще причини на мен, ако научи, че аз… че ние…
Не довършва, обхваната от гняв, и коленичи, за да измъкне един от ботушите си изпод медицинската кушетка.
Отивам при нея и слагам ръка на голия ѝ гръб, щом се изправя. Усещам тръпката, въпреки че Седи ме блъсва назад. Болката в нея е толкова реална, че я долавям в собствената си глава.
— Седи, баща ти не е тук — казвам ѝ. — А що се отнася до народите ни, не е задължително да бъдат във война. Ти имаш силата да промениш този факт.
— Недей — ръмжи тя.
— Ела с мен в академия „Авро…
— Не! — прекъсва ме Седи и се завърта към мен. — Не ме увещавай повече! Всичко, което баща ми създаде с толкова усилия, може да се разпадне сега, когато него го няма! Казах ти вече, дузина темплари са хвърлили око на поста му! Аз съм дъщерята на Звездния палач и на мен се пада да спра разпада, да удържа Непрекършените в негово отсъствие!
— Всичко това ще е без значение, ако Ра’хаам успее да се излюпи!
— Моят дълг е към народа ми! — крещи тя. — А нашите народи са във война!
Стоим в слабо осветената лечебница и все още усещам тялото ѝ, притиснато към моето, свирепата топлина на емоциите ѝ, огряваща ума ми. Осъзнавам, че за мен това момиче далеч не е прочетена книга, че в нея има пластове, за които дори не подозирам. Седи е като слънчев лъч, уловен в черупка от черно желязо. Но дори през тънките като косъм пукнатини, които ми е показала досега, виждам колко дълбок и горещ е пламъкът ѝ и колко прекрасно би било да се изгубя в този пожар. Силдратската кръв в мен я вика, мостът между умовете ни вибрира в ритъма на песента ѝ.