Тя е красива. Свирепа. Умна. Безмилостна.
Не познавам друго такова момиче.
— Тогава ме пусни — чувам собствения си глас.
— Какво? — прошепва Седи.
— Щом няма да дойдеш с мен, ме пусни да отида. Преглъщам с усилие, щом виждам пламъчето на гняв и болка в очите ѝ. — Дай ми совалка и малко кредити. Остави ме на някой космодрум. Аз ще намеря начин да стигна до Академията. Сам ще спра Ра’хаам.
— Не знаеш нищо за плана му — натъртва тя. — Ти си беглец, преследван от собственото си правителство за нарушаване на териториална възбрана и галактически тероризъм.
Усмихвам се накриво.
— Звучи като добро предизвикателство.
— Затичал си се слепешката към собствената си смърт. Само глупаците правят така.
— И кой е по-големият глупак? Самият глупак или този, който е влюбен в него?
Седи сключва вежди и ми обръща гръб, но аз минавам пред нея и обгръщам лицето ѝ с длани. Целувам я и усещам как по цялото ѝ тяло се разлива тръпка, от главата до пръстите на краката. Връхлита ме така яростно, че едва не ме поваля на пода.
Залитам назад и гърбът ми се блъска в стената, Седи се притиска плътно в мен и двамата си пасваме като парченца от най-странната мозайка. Извивките ѝ са твърди като стомана, устните ѝ са меки като облаци и за миг се изкушавам да се изгубя отново в нея, да си затворя очите за бушуващата наоколо война и дебнещата сянка и просто да я направя своя.
А после осъзнавам, че пак е изтеглила онзи нож.
Държи го на милиметри от гърлото ми и ме гледа изпитателно в очите.
— Не знам кое мразя повече — прошепва тя, а острието бръсва кожата ми. — Да те притеглям към себе си или да те отблъсквам.
— Знам кое предпочитам аз.
Тя се поколебава за миг, колкото един удар на сърцето. Хващам ръката ѝ в настъпилото мълчание, отклонявам острието от гърлото си и целувам кокалчетата на пръстите ѝ, след което търся онази топла светлинка в очите ѝ.
— Помогни ми, Седи. Заедно ще се справим.
Тя обаче поглежда над рамото ми, вижда отражението си в огледалото и това се оказва достатъчно. Желязната завеса отново се спуска, а пожарът в нея губи плама си и става студен. Седи стисва зъби, дръпва се назад и клати глава.
— Имам дълг първо към моите хора, Тайлър Джоунс. Не към сърцето си.
Претърсвам очите ѝ и преглъщам шумно.
— Тогава трябва да ме пуснеш.
— За да умреш — изръмжава тя.
— Възможно е — вдигам рамене. — Но не мога просто да седя тук и да си клатя краката.
Виждам в очите ѝ да пламва предизвикателство. Ярост. Същинска дъщеря на Звездния палач. Долавям заплахата в нея като сянка, която се надига от дълбините на душата ѝ, тъмна като огъня, който ме топлеше допреди миг. Осъзнавам, че едното е изковано от другото. Това са неразривни части от моето красиво, свирепо, умно, безмилостно момиче.
Тя вдига ръце между нас — окървавените пръсти на лявата се преплитат с моите, а дясната все така стиска ножа — и се вглежда в очите ми.
Знам, че ако поиска, ще ме принуди да остана.
Ако поиска, ще ме убие.
Седи Гилрет винаги постига своето.
Не казваш на един темплар какво трябва или не трябва да прави, теранецо.
Накрая обаче Седи дръпва ръка и пръстите ни се разплитат. Сваля канията от бедрото си, плъзва ножа в нея и я притиска в дланта ми. Свива пръстите ми около дръжката и целува кокалчетата ми с меки, топли устни.
— Ще се видим сред звездите, Тайлър Джоунс — казва тя.
И ме пуска.
12
Ари
— Кога? — повтарям аз. — Какво имаш предвид с това кога?
Керсан поглежда покрай мен към Кал, вдигнал веждата над здравото си око.
— Сериозно, Калис? Цялата вселена е в краката ти, а ти си избрал точно тази?
Кал прави крачка напред, а аз хващам ръката му и преплитам пръсти с неговите.
— Имаме по-големи проблеми — напомням му шепнешком, сякаш самата аз не съм на косъм от това да се нахвърля на Керсан. После се обръщам към Звездния палач, зарязала всяка любезност: — Угоди на малкия ми терански мозък и кажи за какво, мамка му, говориш.
— Говоря грозния ви език перфектно като родния си — отвръща Керсан, стрелва с поглед хванатите ни ръце и отново се обръща към проекцията на звездите. — Затова ще приема, че ти убягва не думата, а концепцията. Калис, гънковият портал към Таалос. Нещо направи ли ти впечатление?