— Повреден е — изрича бавно Кал. — Изглежда изоставен. В което няма никакъв смисъл, защото инженерните екипи от колонията би трябвало да го поддържат в отлично състояние.
— Колония, която вече я няма — кимва Керсан. — Точно както населението на Тера е изчезнало отдавна.
— Не е изчезнало отдавна — намесвам се аз. — Беше си там преди…
Но вече започвам да разбирам. Какво има предвид.
Кога.
Слегналото се в дълбочина присъствие на Ра’хаам на Земята, пласт върху пласт, гърчещо се, удвояващо се — беше също толкова гъсто като растежа на Октавия III. Обгръщаше плътно цялата планета.
Само дето Ра’хаам още не беше разцъфтял, още не беше изхвърлил спорите си в галактиката. Точно това беше предназначението на Оръжието — да унищожи Ра’хаам, докато той спи, преди цъфтежа.
Трябва да минат години, преди Ра’хаам да колонизира Земята по този начин.
Не бих го повярвала, ако не го бях доловила със собствените си сетива.
Но може би… може би тези години вече са минали.
— Кога — прошепвам.
— Аврора? — пита тихо Кал.
— Аха — подхвърля баща му. — Детето най-сетне разбира.
— Кал — казвам. — Не е за вярване, че го изричам на глас, но… мисля, че сме прескочили… напред… във времето.
Той мълчи дълго, като мести поглед между баща си и мен. После кимва бавно.
— Ешварен действително са имали по-различни взаимоотношения с времето от нас — тези, които сме дошли след тях.
Съгласява се така спокойно, че почти изпадам в изумление. После обаче си напомням, че силдратите са най-старата раса в галактиката и именно те пазят легендите за Ешварен. Легенди, които са толкова древни, че произходът им е изгубен в историята. Нищо чудно, че именно двама силдрати приемат с такова хладнокръвие случващото се в момента.
— Ехото — потвърждава баща му.
— Половин година мина за нула време — кимва Кал. — А когато ти за пръв път се докосна до силите си, бе’шмай, в нощта, когато ни насочи към Корабния свят, говореше наобратно, сякаш времето около теб се беше изкривило.
— Предварително знание — добавя Керсан. — Разтягане на времето. Те са знаели повече от нас. Но не ми се вярва да са предвидили това съвпадение. Ешварен не са очаквали два Спусъка да се озоват едновременно на борда на оръжието им.
— Така е — съгласявам се аз. — Защото са вярвали, че първият ще изпълни тъпата си задача.
— Очаквали са пълна самоотверженост — усмихва се презрително той. — Очаквали са Спусъкът да умре на колене.
— Да, не са очаквали Спусъкът им да си присвои оставеното от тях, окончателния резултат от усилията на цялата им раса — озъбвам се, — и с негова помощ да заличава слънца с егоистичната цел да си присвои галактиката. Изби собствените си хора, милиарди, и защо? За да царуваш няколко години, докато Ра’хаам разцъфне?
— Ние сме родени да царуваме! — Керсан мята думите към мен като копие, но то променя курса си в движение — не аз, а Кал отстъпва половин крачка назад и диша накъсано. — А хората ми бяха предатели и страхливци!
— Имал си шанс! — Гласът ми отеква в стените на кристалната зала. — Имал си шанса да хванеш Ра’хаам, докато още спи, а си направил това! — обхващам с жест пода, обсипан с труповете на собствените му хора. — Те вероятно са късметлиите, които не са доживели да видят нашествието на Ра’хаам след нашето изчезване.
Звездния палач дори не поглежда към мъртвите си пленници. Гневът в гърдите ми се сгъстява и аз прехвърлям тежестта си върху другия крак, защото се кълна, че нищо — нито в настоящето време, нито в друго — не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да сключа ръце около гърлото му. Но умът на Кал докосва леко моя, виолетовото се преплита със среднощното синьо и допирът ме успокоява и укротява. Вече ме намира с лекота, нещо се е отключило и в двама ни. И присъствието му е достатъчно, за да ме свали на земята.
— Как се е случило това, татко? — пита той.
Керсан се обръща и тръгва между труповете, осеяли пода. Щом стига до стената, слага длан върху кристала и вдига глава към сводестия таван.
— Не е ясно — проговорва след миг. — Може би психичен дисонанс, причинен от присъствието на два Спусъка. Но щом „Нерида“ е направила такъв забележителен скок веднъж, би трябвало да го направи и втори път. Познавам този кораб, както познавам себе си. Познавам силата, която го пропива, така, както познавам собствения си дъх. Той не е толкова оръжие, с което да стреляш, колкото инструмент, на който да свириш.