Слаба надежда пропълзява в главата ми като самотен лъч слънчева светлина, пробил през плътни облаци.
— Смяташ, че можем отново да засвирим на него?
Керсан мълчи и размишлява.
— Познавам мелодията, която чух, докато се движехме през времето. Бих могъл да я повторя, ако разполагам с достатъчно мощ. Твоят ум би могъл да предостави грубия тласък, по липса на по-точен термин. Вярвам, че ще мога да го впрегна в същата мелодия и да ни върна там, откъдето дойдохме.
— Аврора… — започва Кал, но аз вече се смея.
— Спокойно, Кал, няма да участвам в тази лудост.
— О, но… — Керсан се завърта към мен и слага ръце на сърцето си. — Та ти си Спусъкът на Ешварен, Аврора! Имаш шанс да хванеш Ра’хаам, докато още спи! Не е ли това, както сама се изрази така красноречиво преди малко, тъпата ти задача?
Фалшивата му искреност се свлича като маска и той отпуска ръце до тялото си.
— Така, като гледам, вече не си толкова решена да им служиш. Сега, когато знаеш каква е цената?
Посягам неволно към бузата си и въпреки че гневът ми е насочен основно към арогантното копеле пред нас, едно малко пламъче проблясва в мен и шепне: Как се е предполагало да стреляш с оръжието им двайсет и два пъти? Щеше да загинеш бавно и мъчително.
Точно това са искали от теб.
Същевременно усещам ясно силата, която трепти във върховете на пръстите ми, сила, която няма търпение да се излее. Долавям отново вълнението, екстаза от мисълта, че ще имам повод да я отприщя. Тя е като река, която тече все по-пълноводна в сърцето ми, и макар още да съм слаба след последния път, макар да знам, че всеки следващ ме наранява, аз почти…
Аз почти… искам да го направя.
— Но всичко това е без значение — въздъхва Керсан.
— Защо? — питам и изтласквам решително копнежа. — Какво имаш предвид?
— Не го ли усещаш, теранко? Във въздуха? В стените?
Пресягам се навън с ума си и докосвам пулсациите, които припламват и протичат в стените наоколо. Тогава разбирам какво има предвид Керсан. Кал е бил прав.
— Музиката. Песента на това място… усещам я различно.
Звездния палач кимва.
— „Нерида“ е повредена. Пострада по време на битката за Тера. Не мога да изсвиря мелодията, ако струните са скъсани.
— Е, значи трябва да я поправим — заявявам уверено.
Керсан се подсмихва.
— Сякаш е толкова просто.
— Не казвам, че ще е просто — повишавам глас и свивам ръце в юмруци. — Но не можем просто да се носим тук и да бездействаме. Ако това е бъдещето, което сме сътворили, значи трябва да се върнем в миналото и да оправим нещата — махвам към съсипаната силдратска колония, която оставя мазна и плесенясала следа в умовете ни. Знам, че и той я усеща по същия начин. — Ние сме виновни за това, Керсан!
— Трябва да продължим този спор на някое по-безопасно място, а не до гънков портал — намесва се Кал. — Щом Ра’хаам е завладял Таалос…
Баща му въси вежди.
— Имаш предвид да избягаме с подвита опашка? С какво друго те е дарила тя? Каква друга теранска слабост трови кръвта ти?
— Само глупак нанася обречен удар — не му остава длъжен Кал. — Воинът удря веднъж и право в целта. — По лицето му пробягва презрителна усмивка, досущ като тази на Керсан — от вирнатата брадичка до извивката на устните. В този миг виждам общата им кръв. Умовете ни се срещат, аз посягам инстинктивно към неговия и той прави същото. Не ни трябват думи — сребърното и златното се преплитат и потвърждават общата ни цел.
Когато се върнем, ще го нападнем отново. Ще бъдем готови.
Ще бъдем заедно.
Керсан се подсмихва едва доловимо и накланя глава.
— Е, явно помниш това-онова от обучението си промърморва той. — Минахме покрай една гънкова буря недалеч оттук. Тя би трябвало да ни осигури прикритие. Ти ще ми помогнеш да вкарам „Нерида“ в бурята, теранко.
Той се втренчва заплашително в мен, когато се поколебавам и го претеглям с поглед. Лицето му толкова прилича на това на Кал… и в същото време е напълно различно.
— Досега се справяше съвсем добре и сам — изтъквам.
Той бърчи чело.
— Страх те е да се разкриеш пред мен.
— Тук е пълно с хора, които си убил. Да се чуди човек защо се колебая.
— Права си да се боиш, момиче — усмихва се Керсан. — Най-вероятно обаче ще имам нужда от ума ти, за да се върна в своето време. Би било глупаво да те унищожа сега.
Обръща ни гръб с презрение и без капчица страх, а проекцията в центъра на залата се променя и ни показва курс към гънковата буря. Аз смъквам бавно и предпазливо бариерите си, за да видя как се свързва Керсан с Оръжието — с „Нерида“, както го нарича той — и как го насочва по избрания курс само с усилие на волята.