Умът му е богат, дълбок и силен, пластове от същото злато като на сина му и тъмночервено като засъхнала кръв. Усещам ясно силата в него, комбинация от силдратското му наследство и обучението му в Ехото. Ако беше поискал, Керсан щеше да е по-силен Спусък от мен. Щом обаче поглежда назад към съсипаната колония Таалос, аз го долавям в него, нейде дълбоко под леденото му поведение. Да, поддържа фасадата на безгрешен император, но разбирам какъв гняв изпитва при вида на този превзет свят. Може и да ме мрази от сърце и душа, но вече знам, че има нещо, което мрази още повече.
Поражението.
Керсан ме прогонва като досадна муха, преди да съм надникнала по-отблизо, след което и двамата съсредоточаваме усилията си в управлението и насочваме кристала с размер на метрополис през тишината на Гънката. Работим рамо до рамо, но без да преплитаме умовете си, както правя с Кал. Движим се през черно-белия пейзаж, бързи като мисъл.
Бурята вече се вижда пред нас, исполинска и мътна, по-голяма от планета и пращяща от енергия. Докато се движим към нея, Керсан сяда на трона, разстила червения плащ под себе си и се настанява удобно. Аз сядам на едно от стъпалата към подиума, а Кал заема мястото до мен. Още се държим за ръка.
— Не ги гледай — казвам, когато погледът му пада — и как иначе — върху труповете по пода.
— Напомнят ми за някого, когото познавах — изрича тихо той, а аз затварям очи и отпускам глава на рамото му.
Докато минутите се точат, отпускам юздите на ума си, пресягам се все по-нашироко в Гънката и изпробвам предела на силите си. Изтощена съм, но нещо се е пробудило в мен — като нов набор от мускули, за чието съществуване не съм подозирала. Като нова, по-висока скорост, която искам да проуча. Искам да я използвам. Да се изгубя в нея. Да се откъсна от дребното си тяло и да прегърна всичко отвъд него.
— И ти го усещаш, нали, теранко?
Поглеждам към Керсан и въздухът помежду ни затрептява. Той свежда поглед към ръката си и бавно я свива в юмрук. После ми се усмихва.
Не му обръщам внимание, отклонявам поглед и се връщам към мрака навън. Пространството е безкрайно, твърде голямо, за да го проумея. Ала осъзнавам, че в това гигантско нищо не се шири единствено празнота. Дръпвам се инстинктивно, когато за пръв път бръсвам с мисъл нещо друго, среднощно синьото припламва около мен… и тогава си давам сметка какво съм открила. Мъртъв кораб, заобиколен от отломки. След минута откривам още един корабокрушенец. И още един. В Гънката няма живот, но този сектор далеч не е празен.
Това е гробище.
Всички ли са мъртви? Нима всяка жива душа в галактиката е погълната от Ра’хаам? Не мога да си представя, че хората, които познавам, и местата, които съм видяла, вече ги няма. Че ярките светлини са угаснали, а пълните с народ улици са празни и глухи. Стотици светове, притихнали завинаги.
Пресягам се по-нататък, към бурята, минавам покрай друг кораб, разкъсан надве, сякаш някой го е хванал с ръце и го е счупил наполовина, за да изсипе съдържанието му в Гънката, и…
Застивам, връщам се рязко в тялото си и отварям очи.
— Какво? — Умът на Керсан вече се е съсредоточил върху посоката, от която съм дошла, и усещам как Кал се опитва да направи същото, но не му достига мощ. Преплитам внимателно ума си с неговия и го водя предпазливо със себе си, за да погледна отново.
Наподобява онези смахнати пъзели, които не виждаш веднага, а трябва да присвиеш очи и да отместиш поглед, за да ги различиш с периферното си зрение. Притаявам ума си, продължавам напред възможно най-тихо и предпазливо и там, в периферията, ги долавям отново.
Един.
После два.
После десет.
После двайсет.
На самата граница на обхвата ми има кораби, едва различима следа от тях. Кораби, които се стичат към нас. И които не са мъртви. Скъсяват разстоянието от множество посоки и присъствието им става все по-осезаемо, все по-близко, а изображенията им се сгъстяват върху проекцията на Керсан.
— Амна диир — прошепва Кал. — Ра’хаам.
Корабите представляват сбор от поне дузина различни дизайни, построени от дузина различни раси. Огромни са, до един бойни кораби, въоръжени до зъби. Ала корпусите им са полазени от мъх и лишеи — болнаво бяло, примесено със синьо-зелено — и влачат след себе си дълги пипала, наподобяващи пълзящи лиани или може би корени, които търсят нова почва за развалата си. Напомнят ми за костите на Октавия, погребани под растителните слоеве на Ра’хаам. В тях има нещо сбъркано, което обръща стомаха ми и вледенява кръвта ми — сякаш долавям намек за живот във вътрешността им, но скрит под дебело одеяло, което го задушава.