— Големи кораби — прошепвам.
— Всичките са бойни — отвръща Керсан. — И идват още.
— Можем ли да се бием с тях? — пита Кал.
— Няма да се бием с тях. Ще ги унищожим — поглежда ме спокойно Керсан и дясното му око припламва. — Ти ще стреляш с Оръжието, момиче, а аз ще насоча импулса към врага. Дори и повредена, „Нерида“ лесно ще…
— Не — прекъсва го Кал.
Керсан накланя глава към сина си.
— Не?
— Знаеш каква е цената, какво ще ѝ струва да стреля отново с това нещо. — Кал поглежда към мен, към пукнатините около окото ми, и отново се обръща към баща си. — Просто не искаш сам да платиш цената.
Знам, че е прав. Импулсът ще е много по-слаб от онзи, който може да унищожи звезда, но целите са многобройни и битката значително ще ме отслаби. Кожата ми ще продължи да се пропуква и паяжината, които виждам при Керсан, ще се разпространи и по моето тяло. Въпреки това пръстите ме сърбят, кожата ми настръхва от нетърпение…
— Мога да го направя, Кал.
— Бе’шмай, това ще те нарани.
— Значи да се оставим на тези противни личинки? Това ли искаш? — пита Керсан.
— А ти? — отвръща Кал.
— Ние сме Воинско семе, момче — процежда през зъби баща му. — Знаеш не по-зле от мен какво означава това. От мига, в който приех глифа, приех и смъртта за свой приятел. Аз не се боя от Бездната. Съдбата на воина е да умре в битка.
— Лъжеш — изсъсква Кал. — Не ти е в природата да приемеш поражението. Няма начин да седиш безучастно, докато тези неща ни взривяват на парчета.
Звездния палач повдига сребриста вежда и ми се усмихва.
— Дали?
Обляга се назад в престола, наглася плаща си и бръсва несъществуваща прашинка от нараменника си. Събира пръстите си, подпира брадичка върху тях и се взира мълчаливо в мен. Долавям как бойните кораби на Ра’хаам наближават, как прииждат още — покварено ято, което изстрелва файтъри и се спуска към нас от чернотата.
Керсан не прави нищо.
Най-близкият кораб открива огън, може би ракета, която се взривява в кристалния ни корпус. Усещам как Оръжието потрепва под краката ми и чувам звука на психическо ниво, сякаш „Нерида“ я боли. Още едно попадение разлюлява Оръжието, после още едно, светлината около нас примигва и по дължината на кораба се разливат силни конвулсии.
А Звездния палач все така седи безучастно. Свивам ръце в юмруци, силата се надига в мен.
— Бе’шмай… — прошепва Кал.
— Бе’шмай… — повтаря подигравателно Керсан. — Тази ли наричаш любима? Тази слабачка, която ще те остави да умреш в мрака?
— Не ти позволявам да го правиш — изплюва Кал и скача на крака. — Няма да ме използваш срещу нея!
— Ти сам позволяваш да те използват, Калис. Позволил си го в мига, в който си се свързал с това пале. Сестра ти никога не би ме посрамила така, да легне с теранска личинка. Седи щеше да изпълни дълга си. За разлика от теб, тя би поставила на първо място народа си, честта си, семейството си.
— Семейството? — повишава глас Кал. — Ти уби майка ни! Ти разкъса семейството ни, точно както разкъса и родното ни слънце! Какво знаеш ти за семейството?
Кал кипи отвътре и се взира кръвнишки в баща си с оголени зъби, но аз съм преминала отвъд границите на обикновените думи. Вместо това затварям очи, сърцето ми заблъсква още по-силно и все повече вражески кораби скъсяват дистанцията. Виждам ясно различните форми, някои от които са ми познати до болка — силдратски, бетраскански и терански, до един съсипани от Ра’хаам. Силата се натрупва в мен като пълноводна река, заприщена от бент. Топла е. Приканваща. Усещам дълбините ѝ, точно както каза Керсан. Тя е безгранична. Поглъща ме. Може би дори…
Попадение разлюлява „Нерида“, корабите на Ра’хаам ни обстрелват ожесточено. Обезобразени до неузнаваемост файтъри фучат като стършели покрай нас и отхапват малки парченца от плътта на Оръжието. То е огромно, но въпреки това усещам как кърви, как по лицето му зейват пукнатини. Керсан през цялото време не откъсва поглед от мен. Подсмихва се. Играе си с живота на всички ни и ако само моят беше заплашен…
Поглеждам към Кал. Стисвам устни в черта. Усещам притеглянето на силата. Мощта ѝ, която само чака да я отприщя. Знам, че ако го направя веднъж, ще го поискам отново. И отново. Нали все пак за това съм създадена. Но…