— Аврора… не му позволявай да те манипулира така.
Не мога да те загубя отново.
Тогава впрягам всеки грам ментална енергия, удържам силата в себе си, кожата ме засърбява нетърпимо, сякаш всеки миг ще се пръсна по шевовете, потокът препуска във вените ми и аз се предавам, уловена в капана на бездънното вълнение. Внезапно усещам Керсан в главата си, студен и триумфиращ, усещам как насочва силата ми в пулсация, сферичен импулс, като онези, които аз отприщих в Изумрудения град, и я превръща в ослепителна експлозия.
Тя се разширява като балон, обхваща периметър от хиляди километри в тъканта на Гънката, застига дузина кораба на Ра’хаам и ги разкъсва на кървящи отломки. В отговор главата ми е прерязана от пронизваща болка и аз скърцам със зъби, от носа ми потича кръв и не мога да си поема дъх.
— Още веднъж — отсича Керсан.
— Аврора… — прошепва Кал.
— Още веднъж!
— Престани! — надава вик Кал. — Това я наранява!
— Милосърдието е за страхливците, Калис.
Стрелям отново — нова пулсация, която разцъфва в гигантска енергийна сфера и заличава вражеските кораби. Чувствам се като гигант, който стъпква детски играчки. Чувствам се десет хиляди метра висока. Но в периферията на обхвата си вече долавям нови кораби, които прииждат към нас, сякаш сме фар в мрака.
Кал стои до мен. Стиска силно ръката ми и ме гледа в очите. Усещам как силата му се прибавя към моята, но корабите на Ра’хаам продължават да прииждат, ново попадение разлюлява Оръжието, кристални парчета валят от тавана и се пръсват на пода около нас…
— Помогни ѝ! — крещи Кал. — Двамата заедно лесно ще унищожите…
— Не, чакай — ахвам аз.
Стисвам ръката му и кимвам към мрака отвън.
— Един от тях не е на Ра’хаам…
Долавям го сред гниенето и плесента — неясен образ от ръждив метал, който прорязва Гънката като нож. Валят и разцъфват торпеда, ослепителни бели сфери от ядрен синтез, внезапни взривове от светлина и топлина, които сразяват оцелелите кораби на Ра’хаам. Чувам гневен писък дълбоко в ума си — безсилната ярост на врага. Той вече знае, че сме тук, и аз усещам как събира сили за нов удар.
Още веднъж.
И още веднъж.
Докато не получи всичко. Докато не стане всичко.
Керсан се надига от трона си, със смръщено чело протяга обагрена в кръв ръка към новодошлия.
— Не познавам този дизайн — промърморва той.
— Кои са тези? — пита настойчиво Калис.
— Не знам — отговаря Керсан и присвива очи. — Но искат връзка.
Избърсвам кърваво петно от треперещите си устни, отпускам се на пети и се опитвам да си поема дъх, докато Керсан прехвърля връзката върху проекцията на екран в центъра на залата.
Лицето му се разкривява при вида на изображението.
На екрана виждаме хора, част от които седят в кресла на мостика на непознатия кораб. Две са жени, едната е бетрасканка, другата — силдратка с глифа на Първопроходците, татуиран на челото, и с дълбоки пукнатини около очите. Зад тях виждам гремп, който сигурно е стъпил върху кутия, и рикеритка с дълги рога на главата. Далеч назад телата са натъпкани натясно — челерианци със синя кожа, посивяла заради Гънката, още бетраскани и половин дузина други извънземни, каквито не съм виждала преди.
А пред всички тях, в креслото на командира, седи човек, при вида на който препускащото ми сърце се свива на топка.
Теранец.
— Не мога да повярвам — изсъсква той, втренчен в Керсан. — Наистина си ти!
В Гънката е и без ефекта на Оръжието светлата му кожа изглежда почти бяла, а русата му коса сивее. Униформата му е изтъняла и кърпена многократно, черна превръзка покрива едното му око и е доста по-възрастен, отколкото беше, когато го видях за последно — може би над четиридесет. Но въпреки че са минали повече от двайсет години, въпреки белезите, наболата брада и скръбта, белязала кожата в ъгълчетата на очите му, бих го познала навсякъде.
Не аз обаче проговарям, а Кал. Именно той ме оставя бездиханна с две кратки думи. Именно той назовава мъжа пред нас, мъжа, който е бил в ада и се е върнал оттам, но незнайно как се държи, и ни гледа объркано, обвинително и с немалко горчив гняв.
— Тайлър Джоунс.
13
Кал
— Кал.
Името ми тежи като желязо, Тайлър го изплюва като отрова. Взира се в мен от проекцията, която баща ми е оформил във въздуха пред нас, от другия бряг на океана от време.
Сега Тайлър Джоунс е мъж, а не момчето, което познавах преди… преди броени дни. Седи в командирското кресло на своя боен кораб и с просто око се вижда, че годините не са били снизходителни към стария ми приятел. Лицето му е белязано от битки, изхабено, набраздено от болка и скръб, но най-вече от ярост.