— Какво, по дяволите, правите тук? — пита настоятелно той. — Какво…?
— Тайлър! — писва Ари до мен. — Торта му стара, наистина си ти!
Белязаното му чело се набръчква и погледът му се замъглява от объркване.
— … Ари?
— Аз съм! — вика тя и изтрива кръвта от носа си. Изглежда слаба след битката, но и някак възторжена, все едно е пияна. — Ние сме! Тай, мислех, че никога повече няма да те видя!
Той мести объркан поглед между двама ни.
— Да ме видиш повече? Аз те видях за последно преди двайсет и седем години…
Аврора клати глава.
— Аз пък те видях за последно, когато те заловиха онези от ГРА! Толкова се уплашихме, Скарлет щеше да откачи! — Едновременно се усмихва широко и плаче, а в очите ѝ блестят сълзи. — Знам, че звучи откачено, Тай, но, еклер да ми е на помощ, толкова се радвам да те видя! Толкова се радвам, че си добре!
— Аврора… изглеждам ли ти добре?
Тайлър премества поглед върху баща ми и очите му изстиват като лед.
— Този ваш кораб — продължава той, — изчезна по време на битката за Тера, заедно с всички вас. Имахме нужда от Оръжието, Ари. Имахме нужда от теб!
— Знам — прошепва тя и усмивката ѝ угасва. — Съжалявам, Тай. Не искахме да идваме тук. Не искахме тези неща да се случват.
— Сигурно ще ти е трудно да го проумееш, братко — заговарям аз. — За теб може и да са минали двайсет и седем години, но за нас битката между Непрекършените и силите на Тера беше преди броени часове. Пренесли сме се във времето.
— Какво, да му се не види…? — прошепва Тайлър.
— Изглеждаме си същите, нали? — настоявам. — Виж Аврора. За теб са минали почти три десетилетия, а тя не е остаряла и с ден.
Той се взира навъсено в мен и стиска зъби, след което поглежда към екипажа си.
— Казвам ти истината, братко — умолявам го.
— Точно ти ли ще ми говориш за истината? — изрича Тайлър на съвършен силдратски и стисва презрително устни. — И’на Сай’нюит.
Сърцето ми се свива. Е, значи знае. Че съм го излъгал. Че съм излъгал всички им. Обзема ме срам — че го наричах приятел и в същото време го лъжех в лицето. Имах си причини и все пак нищо не ме извинява.
— Съжалявам, братко. Нямах право да ви лъжа. Но те моля да ми повярваш сега. Никога повече няма да те излъжа, никога.
— Тайлър, моля те… — промълвява Аврора.
Бетрасканката до Тайлър се включва в разговора и посяга да нагласи кибернетичния насочващ монокъл за стрелба пред окото си.
— Командире, неприятно ми да прекъсна тази трогателна среща, но не сме приключили тук. Още кораби на Плевелите приближават откъм 71–8–12–9. Ще влязат в обхват след 60 секунди.
— Мамка му — прошепва Тайлър и това ме стряска повече от неочакваната му поява, от изминалите години, от болката в очите му.
Онзи Тайлър Джоунс, когото аз познавам, никога не ругае.
Но този Тайлър Джоунс е друг.
— Какво е състоянието ви? — пита той. — Корпусът ви изглежда повреден.
— Оръжието пострада по пътя насам — обръщам гневен поглед към баща ми, който е изпружил крака на трона си и следи разговора с вял интерес. — А и бяхме атакувани, преди вие да пристигнете. Беше ни нужно известно време, за да съберем енергията за ответен удар.
— Уловихме енергийния пик със скенерите си за далечен обхват — обяснява Тайлър. — За ваш късмет. Защото се връщахме във…
Млъква, преди да е казал нещо повече. Поглежда наближаващите вражески кораби на мониторите пред себе си и дъвче замислено устна. Мога да се досетя какво се случва в главата му — недоверието и гневът се борят за надмощие с неопровержимата тежест на видяното. Отправя взор към Аврора, а тя отвръща на погледа му с упорита надежда в очите и тихо изрича две думи — същото послание, което адмирал Адамс ни предаде сякаш преди цял един живот:
— Повярвай, Тайлър.
— 30 секунди и са в обхват за стрелба, шефе — съобщава бетрасканката.
Тайлър Джоунс най-после въздъхва.
— Добре. Не знам какво, по дяволите, става тук, но наближават Плевели, а аз вече използвах повечето си ядрени бомби. Предлагам да продължим този разговор на няколко светлинни години оттук. Двигателите ви работят ли?