Цари тишина. Проекцията в центъра на залата вече не показва избеления пейзаж на Гънката, а ярките цветни оттенъци на истинското пространство. В далечината грее червена звезда. По-близо леден гигант от метан и азот е увиснал в сумрака, мълчалив, зелен и замръзнал завинаги. Няма признаци корабите на Ра’хаам да ни преследват, а цепнатината в тъканта на космоса се затваря зад нас, припламва за последно като сноп слънчева светлина и изчезва.
В безопасност сме.
Засега.
— Отново ни викат — прошепва Аврора.
Обръщам се към баща си. Той се е втренчил в Аврора като ястреб, а тя фокусира погледа си и размърдва пръсти. Образът в центъра на залата потрепва и аз отново виждам обветреното от войната лице на Тайлър Джоунс.
Сърцето ми сигурно би се свило повторно при вида на следите, които жестокото време е оставило по лицето на моя приятел, но аз гледам най-вече баща си, който следи зорко Аврора, както дракан плячката си. Тя усвоява бързо управлението на кораба, все пак е създадена за тази задача, точно като него. И двамата са Спусъци на Ешварен. И двамата са в състояние да владеят това оръжие и да го използват за добро или за лошо. Гледам баща си в очите, едното от които свети едва доловимо, и знам, че Аврора е в опасност.
Керсан няма да търпи съперници за трона си.
— Двамата добре ли сте? — пита Тайлър.
— Добре сме, братко — отвръщам, без да откъсвам поглед от баща си. — Благодаря ти за помощта.
— Не бързай да ми благодариш — ръмжи Тайлър. — Всички членове на командния ми щаб твърдят, че трябва да си прегледам главата. По-добре си довлечете тъпите задници тук, заедно с добро обяснение. Защото, откровено казано, още не съм решил дали да не ви зарежа на милостта на Плевелите. — Навежда се напред и ни гледа гневно. — Между другото, поканата не включва онзи психопат и масов убиец, който седи зад вас. Защото, ако го видя на живо, ще му пръсна шибания мозък по пода.
Баща ми вдига вежда и се прозява.
— „Отмъстител“, край — завършва ядно Тайлър.
Вървим заедно към дока и по пътя Аврора спира на мястото, където е оставила ботушите си на влизане в „Нерида“. Колебае се за миг, свива и разпуска пръстите на краката си, сякаш ѝ е неприятно да прекъсне контакта си с кристала, но в крайна сметка въздъхва и сяда на пода, за да си обуе чорапите и ботушите.
— Едва ли е особено умно да ходиш на военен съвет с боси крака — отбелязва тя с малка тъжна усмивка, която ми къса сърцето.
Този миг е толкова простичък, толкова кратък, толкова уютен. Но събужда спомена за хиляди други споделени мигове през шестте месеца, които прекарахме заедно в Ехото. Напомня ми как ден след ден постепенно се нагаждахме един към друг. Напомня ми също, че макар мощта ѝ да е безгранична и да се намираме в галактика, където царува смъртта, Аврора все още е момичето, което познавам. А аз все още съм извънмерно богат, защото имам нея.
Както може да се очаква, Тайлър никога не би се съгласил да вкара кораба си в дока на Оръжието, затова Аврора ни отвежда през бездната до „Отмъстител“.
Аз не нося скафандър, а само черната броня на воин от Непрекършените. При други обстоятелства бих замръзнал и бих се задушил, но по кожата на Аврора танцува топъл ореол от светлина, който обгръща и мен, щом се хващаме за ръце, и тя ни превежда през празния мрак със силата на ума си.
Дясното ѝ око свети и аз се изпълвам със страхопочитание при мисълта колко далеч е стигнала. Колко силна е станала. По лицето ѝ е изписан възторг, докато се носим заедно през бездната, а устните ѝ са извити в лека усмивка. Обаче продължавам да виждам фината паяжина от белези около окото ѝ и мисля за същите пукнатини по лицето на баща ми — по-дълбоки и по-тъмни. Питам се дали всичко това не струва твърде скъпо на Аврора.
Цена, която тя рано или късно ще трябва да плати.
— Красива си — казвам ѝ, докато се носим ръка за ръка през мрака.
Сърцето ми се свива от усмивката ѝ.
— И ти не си за изхвърляне.
— Аз… съжалявам, Аврора. Задето те излъгах кой съм.
Усмивката ѝ помръква едва доловимо и тя поглежда през рамо към „Нерида“. Корабът виси в мрака зад нас, колосален и красив, грейнал във всички цветове на видимия спектър. Ала по фланговете му се виждат белези от нападението на Ра’хаам. Усещам и сянката, която дебне в сърцето му.
— Боли ме, че не си могъл да ми кажеш истината, Кал — стисва ръката ми Ари. — Но сега, след като се запознах с него, разбирам защо би предпочел баща ти да беше мъртъв.
— Той ми е дал живот — свеждам поглед към преплетените ни пръсти. — А аз се опитах да отнема неговия в замяна. Опитах се да забия нож в гърба му.