— Той е чудовище, Кал. Погубил е цял един свят.
— Знам — клатя глава и въздъхвам. — Но не бива да е така.
Тя стисва по-силно ръката ми и ме поглежда в очите.
— Разбирам. С теб съм. И се радвам, че ти си тук с мен.
После ме целува, само за миг и толкова нежно, че макар да се намираме в безкрайността, сме напълно сами и напълно завършени. Въпреки всичко, въпреки изпитанията, болката и загубата, някъде дълбоко в себе си още не мога да повярвам, че това момиче е мое.
С помощта на Аврора прекосяваме празнотата между „Нерида“ и кораба на Тайлър. Отблизо си личи, че „Отмъстител“ е преживял много битки и се държи на заварки и молитви. Влизаме в дока за изстрелване на файтъри и Аврора ни вкарва във вторичния шлюз. Аурата, която е оформила около нас, се стапя, щом камерата изравнява налягането и се изпълва с кислород. Гравитацията бавно се връща, косата на Аврора се спуска надолу и белият кичур покрива угасващия блясък в окото ѝ.
Вътрешната врата на шлюза изщраква след края на цикъла, но не се отваря. През люка виждаме, че отпред ни чака гремпката от мостика на Тайлър, с ръка върху пистолета на кръста си. Навлякла е очукан скафандър и през плексигласа на запечатания шлем различавам черната ѝ козина и бялото петно над лявото ѝ око. От крайчеца на устата ѝ виси клечка за зъби, привидно направена от хуманоидна кост.
До нея стои рикеритката — или поне аз решавам, че е жена. По-висока е дори от мен, с навъсено чело, от което назад се извиват рога. Ръцете ѝ са дебели колкото моите бедра, а плещите ѝ са забележително широки. Държи тежка пулсова пушка, насочена небрежно в нашата посока, и е облечена със стар херметизиран боен костюм.
— Добро утро — изрича тя с дълбок глас, който кънти металически през визьора ѝ. — Аз съм Тош, началник сигурност на „Отмъстител“.
— Привет — докосвам с пръсти очите си, устните и сърцето.
— Здравейте — казва с усмивка Аврора.
— Това е Дака. Тя ще ви сканира за инфекция. Бъдете така добри да не мърдате. — Тош хваща по-удобно пушката си. — Изобщо.
Гремпката пристъпва напред и плъзва ръчен скенер пред нас. С Аврора се споглеждаме, докато червената светлина минава по телата ни — и двамата знаем отлично за каква инфекция ни поверяват.
След като приключва със сканирането дребното, подобно на котка, същество отстъпва назад и изръмжава нещо на своя език. Рикеритката кимва и докосва шлема си.
— Командване, тук Тош, биосканирането мина успешно. Няма признаци за развала, край.
— Разбрано, началник сигурност — чуваме гласа на Тайлър. — Доведи ги.
Жената опира огромната пушка на масивната си ръка и сочи с палец през рамо.
— Последвайте ме.
Пристъпва напред, зад да вкара код в контролното табло на шлюза, вътрешната врата се отваря и ние тръгваме след нея по широк коридор. Гремпката върви след нас, все така с ръка върху дръжката на пистолета.
Навлизаме във вътрешността на кораба, където захранването се използва пестеливо и осветлението е слабо. Пластоманата е стара, лампите примигват, стените са надупчени от ръжда. Този кораб е виждал и много по-добри дни.
Аврора хваща ръката ми, щом стигаме до по-голям док, пълен с хора. Има и млади, и стари, предимно бетраскани, но сред тях зървам също челериани, терани и няколко гремпа. Личи си, че са преживели нещо страшно — до един са дрипави, с мръсна кожа и изпосталели тела, и наблюдават уморено как вървим след Тош. Виждал съм достатъчно воини и веднага разпознавам посттравматичния шок в очите им.
— Кои са тези хора? — прошепва Аврора.
— Бежанци — отвръщам аз.
Тош кимва.
— Оцелели от миньорска флотилия. Крили са се в ледения пояс около една мъртва звезда в сектор Бета. — Тя вдига рамене. — Но Плевелите пак ги намерили. Измъкнахме ги миг преди роякът да удари. Успяхме да евакуираме два от корабите в конвоя, преди останалите да бъдат превзети.
— Колко общо бяха корабите? — пита Аврора.
Гремпката нарежда ядосано нещо зад нас и оголва малките си зъби.
— Извинявай — отговаря Аврора. — Не разбира…
— 37 — казва Тош. — Спасихме два от трийсет и седем.
Стигаме до голям асансьор и вратите му се отварят със съскане. Аврора спира поглед върху рикеритско момиченце, което си играе с плюшена играчка до купчина сандъци. Детето е мръсно и много слабо, а от челото му, омазано със засъхнала кръв, са набъбнали малки рогца.
— Бе’шмай? — прошепвам.
Аврора примигва, влиза след нас в кабината на асансьора и намира ръката ми секунда преди вратите да се затворят. Усещаме движението, чуваме мекото жужене на магнетизирана механика и след миг излизаме в залата, която вече сме виждали — командния мостик на Тайлър.