В очите ми се набиват ремонти по спешност, пълни импровизации и висящи от тактическите станции намотки и кабели — знаците за износване са видими и тук, както навсякъде другаде в кораба. Най-явни обаче са на мъжа, който ни чака в креслото на командира. Той се завърта към нас и лицето му представлява маска от бойни белези тежките години, прекарани в проливане на кръв, са опетнили ръцете му и са изсечени в здравото му око.
— Тайлър! — провиква се Аврора.
Внезапно хуква напред без предупреждение. Тош и Дака крясват уплашено. Силдратката скача на крака и вади нож от канията на кръста си.
Надавам вик, докато всичко живо вади оръжия, скачам към началник Тош и заставам между нея и моята бе’шмай. Тайлър става от креслото и посяга към пистолета на колана си, а силдратката му крещи да внимава и се спуска към Аврора. Изритвам оръжието от ръцете на гремпката, измъквам пулсовата пушка от хватката на Тош и в същия миг чувам тих стон откъм Аврора и съскане откъм Тайлър. Той стои изпънат като струна, а Аврора се мята на врата му и го прегръща с всички сили.
Тайлър виси замръзнал като счупено огледало, а ръката му не помръдва от пистолета. Екипажът му е напрегнат и в готовност, силдратката е заела позиция за атака, острието ѝ припуква с груб виолетов блясък, а гремпката и рикеритката са затаили дъх. Виждам обичта към Тайлър в очите им — поглед на екипаж, който с радост би дал живота си за своя водач. Екипаж, който вярва.
— Толкова много ми липсваше, Тай — казва задъхано Ари и го притиска като за последно. — Мислехме, че си…
По онова време никой не го изрече на глас, защото беше непоносимо. Думата увисва неизречена и сега, сякаш би могла да привлече себеподобните си и да обвие малкия кораб в мрак.
Мъртъв.
Тайлър стои неподвижно още миг. Стрелва ме с поглед. Накрая обаче маха ръка от дръжката на пистолета си и на свой ред прегръща Аврора. В жеста му няма особена топлота, напрежението не е напуснало тялото му докрай, нито товара върху плещите му е олекнал. Но за един кратък миг Тайлър я прегръща крепко, сякаш си позволява секунда радост в галактика, която изглежда лишена от такива емоции. Радост, че приятелката му още е жива.
— И ти ми липсваше — прошепва той.
14
Кал
— Това е страховита история, Аврора.
Седим под примигващите лампи в залата за инструктаж на „Отмъстител“ и в нас са вперени множество недружелюбни погледи. Аврора се е настанила до мен с ръка в скута ми. Командният състав на Тайлър се е събрал от другата страна на голямата маса. Въздухът припуква от напрежение, враждебност и недоверие.
Тайлър седи на стола на капитана и командирската мантия лежи леко и естествено на плещите му, както винаги. Аз обаче долавям друга тежест там, товар, който белезите и годините не могат да обяснят и какъвто приятелят ми не носеше преди.
Моят Тайлър беше тактически гений, момче, което намираше изход и от най-трудната ситуация. Но съм виждал сегашния поглед в очите му и преди — върху лицата на воини, които отиват на сигурна смърт. Лицето му не е това на смел командир, изпаднал във временно затруднение, но знаещ, че в крайна сметка ще излезе победител. Не, лицето му е на воин, който е наясно, че не може да спечели войната.
Лице на човек, който чака смъртта.
— Знам — отвръща Аврора. — И аз не бих повярвала, ако не го бях преживяла от първо лице. От наша гледна точка битката за Тера се водеше едва преди няколко часа.
— Късметлии — изсумтява някой. — Повечето от нас живеят с провала ви вече двайсет и седем години, хлапе.
Казва го бетрасканката — навъсена ветеранка на име Елин де Стой, която е заместник-командирка на Тайлър. Кибернетичният монокъл на окото ѝ жужи и се премества леко, докато жената втренчва в Аврора черен поглед. Ари трепва от думите ѝ, но издържа геройски на погледа на Елин и не се поддава на емоциите.
— Съжалявам. Но нямах контрол над…
— Често използваш тази дума, теранко — прекъсва я силдратската пилотка. — Дано си даваш сметка, че съжалявам не върши работа.
Виолетовите ѝ очи мятат мълнии в открито предизвикателство към Аврора. Казва се Ле, или така поне я нарича Тайлър — странно галено име за някой от моя народ. Но пък времената така или иначе са странни. Носи на челото си глифа на Първопроходците, ала цялата е настръхнала от воинска враждебност. Дълбоки пукнатини са белязали кожата около очите ѝ, следи от болка огъват крайчетата на устата ѝ, но под всичко това има… нещо познато, което не успявам да назова. А най-странен от всичко е цветът на косата ѝ — сега, когато не сме в Гънката, виждам, че не е сребриста като на хората от моя народ, а избеляла амалгама от сребърно и златно.