Двамата се гледат втренчено в очите, волите им се сблъскват и хвърчат искри. Ясно долавям яростта на младата жена, нейния бяс. Но накрая тя все пак свежда поглед.
— Да, сър — промърморва тя.
— В какво състояние е разривната тяга? — пита Тайлър.
— … Кристалът все така отслабва — отвръща тихо лейтенантката. — Но засега е стабилен.
— Колко бързо можеш да ни откараш у дома?
Силдратката го поглежда невярващо, но не го предизвиква повече, а само го следи неотклонно с напуканите си виолетови очи.
— Трябва да си почина. Час, най-много два. А толкова далечен скок с толкова големи кораби… ще струва скъпо. Сър.
Погледът на Тайлър се смекчава.
— Ще те нарани ли?
— Винаги ме наранява. Но ако така наредите…
Той отново поглежда към Аврора и мен и явно стига до някакво решение.
— Не мога да взема такова решение еднолично. Твърде много неща са заложени на карта. Трябва да се приберем в базата. — Спира взор върху Аврора и здравото му око е твърдо като стомана. — Там ще изложиш аргументите си пред Съвета на свободните народи. Ако те решат да ви помогнат, така да бъде. Ако не, оставате сами.
Аврора кимва, но в погледа ѝ се чете болка.
— Разбирам. А ако имаш нужда от мен… — обръща се към Ле и свива рамене. — С тягата… Тоест, ако се нуждаеш от сила, за да ни преместиш, сигурно ще мога да ти помогна.
Ле поглежда към „Нерида“, гигантския кораб, който Аврора е преместила тук със силата на волята си, и кимва отсечено.
— Ще приема помощта ти.
— Добре — отсича Тайлър. — Дака, Тош, заемете се с бежанците. Елин, ти остани на пост, в случай че се появят други Плевели. Ще останем тук още час, но искам да скочим към дома при първа възможност.
— Да, сър.
— Хайде, да действаме сякаш има някакъв смисъл.
Членовете на екипажа се заемат с поставените им задачи. Аврора ми отправя мила усмивка и тръгва с Ле, за да огледа тягата. С Тайлър оставаме сами и се взираме един в друг от двата края на масата. Имаме да си кажем много неща, но не съм сигурен, че това е подходящото място, нито дали той ще иска да ме изслуша. Ето защо задавам друг въпрос, който не ми дава мира:
— Къде се намира домът ви в галактика като тази, братко?
Той поглежда към прозореца, към червеното слънце и притихналите светове. Обзема ме крехката надежда, че не всичко е загубено, щом Тайлър не оспорва правото ми да го наричам така.
— Всъщност си бил там и преди.
— … Академия „Аврора“?
— Не — въздъхва той. — Агенти на Ра’хаам я унищожиха при нападението срещу Галактическия съвет. Пък и станцията ѝ така или иначе се движеше твърде бавно. — Поглежда ме, без да крие страха в очите си. — То… чува, Кал. Вече е толкова голямо, че чува всичко. Дори да се окопаеш на някоя далечна планета, рано или късно ще те открие. Дори да се скриеш във флотилия, пак ще те надуши, като онези клетници долу.
Клатя глава.
— Тогава къде има безопасно място?
Тайлър свива едва-едва рамене.
— Щом няма свят, който да наречеш дом, и кораб, на който да се скриеш успешно, значи ще използваш нещо по средата.
Примигвам и сглобявам наум парчетата от пъзела.
— Семпитернити — изричам с усмивка.
15
Скарлет
Преди време академичният ми съветник каза, че думите „само ако се стараеше повече“ се появявали в моето досие по-често, отколкото в досието на който и да бил друг кадет в историята на академия „Аврора“. Почти съм сигурна, че не това постижение имаше предвид, когато ми заяви: „Съвършенството се постига с практиката, кадет Джоунс“. Но днес вече умирах трийсет и седем пъти и по всичко личи, че имам вроден талант в тази област.
Знам, че е странно. Дори донякъде откачено, предполагам. Но колкото и налудничаво да звучи, започвам да си мисля, че хората се боят от смъртта, най-вече защото не знаят какво има след нея.
Зила, Финиан, Нари и аз знаем отлично какво е то. Поне за нас. Някак ти става трудно да се страхуваш, когато знаеш какво следва.
Черна светлина.
Бял шум.
Кратък световъртеж.
После отново стоя с Финиан на борда на нашата совалка, а файтърът на лейтенант Нари Ким ни дебне в мрака отвън.
Страхът не изчезна веднага. А и в началото беше толкова странно, че известно време се питах дали не бих предпочела да си остана мъртва. Имаше нещо сбъркано в цялата история. Чак неестествено. Но пък както често съм казвала, аз съм от момичетата, за които чашата винаги е наполовина пълна. А и трябва да ви кажа, че след като страхът изчезна… тази история с безсмъртието си е направо удивителна.