— Такава безнадеждна романтичка си, Зила — повишавам глас.
— Нямаме време за глупости, може всеки миг да…
— Спокойно, легионер Мадран — намесва се Фин, намига ми и се измъква от обятията ми. — Докато се качите тук, ще съм приключил.
— Взехте ли картата, момичета? — изкрещявам им аз.
— Да, успяхме — крещи в отговор Зила. — Благодарение на Нари. Мисли бързо.
— Нари? — мърмори си Фин. — Двете със землянката си говорят на малки имена?
— Дръж се прилично — скастрям го.
— Ами ако не искам? — пита той и отново ми намига.
Заключващият механизъм изщраква, Фин изключва горелката, напъва вратите на асансьора и успява да ги отвори, не без помощта на костюма си, точно когато Зила и Ким стигат до нас. Както винаги досега, тихата аларма ще се включи някъде, веднага щом стъпим в коридора, но все още имаме малко време, преди момчетата от охраната да ни спипат.
Хукваме с всички сили по задимените коридори и набиваме спирачки пред кабинета на Пинкертън. Зила прокарва картата на покойника през четеца и минават няколко секунди на агония, преди ключалката да светне в зелено и ние да влетим в кабинета под съпровода на виещи аларми.
Кабинетът е пищен — е, доколкото е възможно на космическа станция. Покрай стените има десетки стъклени витрини, смътно озарени от аварийно осветление. Вътре в тях, над възглавнички за нулева гравитация, се носят куп странни предмети. Малко ми напомня за кабинета на Каселдон Бианки на Семпитернити.
Явно този Пинкертън е бил нещо като колекционер.
Взирам се в един от артефактите, който се върти бавно в тънък сноп светлина. Плосък и четвъртит е, а повърхността му е стара и напукана. Сигурно по него е имало някакви надписи, но времето ги е изтрило. Има и… това вътре хартия ли е?
— Какво е това? — пита Фин, залепил нос за стъклената витрина.
— Нямам представа — промърморвам под нос.
— Вие шегувате ли се?
Надникваме през рамо — Нари ни гледа така, сякаш сме пълни идиоти.
— Аз почти винаги се шегувам — вдига рамене Фин. — Но в случая наистина нямам никаква идея какво е това нещо.
— В бъдещето нямате ли книги?
— Така ли са изглеждали книгите?! — питам с изумление.
— Да, преди стотина години — кимва Нари. — Доктор Пинкертън колекционира антики. Още през първия ден, когато ме пратиха на станцията, ми дръпна лекция как трябвало да съхраняваме съкровищата на миналото. — Тя свива рамене. — Това си остана единственият ни разговор.
— Това е книга? — мига невярващо Фин. — Ама тя е обвита в кожа на умряло животно!
— Така са ги правили преди.
Фин ме поглежда с вдигнати вежди.
— Не, не, вие, земляните, направо сте…
Усмихвам се и плъзвам поглед из стаята. Има холоснимки на семейството на Пинкертън. Виждам и куп кактуси, които вероятно са стояли върху перваза на плексигласовия прозорец, но ударите по станцията са съборили саксийките и сега малките кактуси се търкалят по целия под.
— Кой слага бодливи растения на място, където могат да…? Остави, обясненията са излишни мърмори си Фин и заобикаля внимателно изпопадалите кактуси.
До едната стена е разположено дълго стъклено бюро, а светещият екран на персоналния порт за данни разсейва сумрака.
Зила вече се е настанила на стола, плъзва картата през терминала и почва да пише като луда. Говорете каквото щете за технологичния напредък на човечеството през последните два века, но освен че е значително по-бавен, компютърът тук май функционира на същия принцип като компютрите от нашето време. Зила вече преглежда менютата, размахва ръце пред сензорите, затваря холографски дисплеи с жест и отваря други. Лейтенант Ким стои права зад нея и наднича над рамото ѝ. Фин също е там и дава съвети.
— Внимание, до екипажа на „Стъклена пантофка“. Пробойна в корпуса при палуби от 13 до 17 — врещи интеркомът.
Отивам до прозореца и обхващам с поглед хаоса навън.
Космосът е невъобразимо огромен. Дори подпространственият джоб на Гънката е толкова голям, че човешкия мозък не е в състояние да го проумее. Бурята от тъмна материя обаче е толкова колосална, че вдъхва ужас и страхопочитание. Взирам се в пулсиращата буря и онова особено чувство се връща — впечатлението, че съм миниатюрна и незначителна, че съм затънала до шия и не съм на нужното ниво. Сещам се за Тайлър. Мисля си за Ари. Дори за Кал. Чудя се къде са. Надявам се, че са добре.
Обръщам гръб на прозореца, защото случващото се отвън ми идва прекалено. Зила и Фин още търсят информация в компютъра, затова пак отивам при малката колекция на доктор Пинкертън. Има нещо утешително в нея — реликви от миналото на Тера, които са надживели своята епоха. В известен смисъл и те пътуват през времето като нас.