Минавам покрай нещо старо, пластмасово и четвъртито, с необичайна кръгла шайба с цифри в нея и адски странна слушалка. В следващата витрина се съхранява предмет, който прилича на полазен от ръжда пистолет. А във витрината до прозореца…
— Мама му стара — прошепвам и поглеждам към бюрото. — Фин?
— Ето там — мърмори той на Зила. — Пробвай този.
— Виждам го — кимва тя.
— Фин!
Той най-сетне вдига глава към мен.
— Ъ?
— Ела да видиш нещо.
Той въси вежди, но все пак оставя търсенето на Зила и Нари и идва при мен.
— Какво?
Сърцето ми препуска и едва намирам сили да посоча предмета във витрината, който се върти бавно в лъча си от нулева гравитация. Тънка квадратна сребърна кутийка. На пръв поглед най-обикновена. И невъзможно позната.
— Това не е ли…?
Големите му черни очи се разширяват, а хубавите му устни се разтварят от изумление.
— Съзидателят да ме тръшне… — прошепва той и ме поглежда. — Това е табакерата, която Де Стой и Адамс бяха оставили за Кал в Доминионския депозитар!
— Внимание, до екипажа на „Стъклена пантофка“. Всички инженерни екипи незабавно да се явят в секция Гама, палуба 12.
— Скарлет — повишава глас Зила. — Финиан. Мисля, че трябва да погледнете това…
— Зила, направо няма да повя…
— Това е важно, Финиан.
Споглеждаме се — моето сърце продължава да препуска — и хукваме към Нари и Зила. Двете все още са до бюрото, а на холографските дисплеи, увиснали във въздуха пред Зила, текат светещи в тъмното потоци от данни.
Повечето са напълно неразбираеми за човек, който на лекциите по физика си е мечтал да бъде навсякъде другаде, само не и на лекция по физика, но поне мога да видя заглавието на папката „Проект „Стъклена пантофка“. Над едно ято от неразгадаеми графики пък има илюстрация на нещо познато. Парче лъскава скала с формата на сълза, обработена като скъпоценен камък с хиляди фасети, по които да танцува светлината.
Форма, която познавам добре.
— Това е сонда — прошепвам. — Това е ешваренска сонда!
Зила се обляга назад в стола си.
— Интересно.
— Какво? — пита нетърпеливо лейтенант Ким.
— Изследователско устройство — отвръща Финиан, зяпнал дисплея. — Създадено от извънземна раса, наречена Ешварен. Преди безброй години са изстреляли хиляди такива сонди в Гънката. Нашата приятелка Аврора използва една от тях, за да отключи латентния си психически потенциал, така че да продължи древната война на Ешварен срещу…
Млъква, щом осъзнава, че Нари го гледа така, все едно е откачил.
— Историята е дълга, ясно? Въпросът е, че това е извънземна технология. Извънземна, та дрънка.
Някъде нещо избухва и цялата станция се разлюлява.
— ВНИМАНИЕ: ПРОБИВ В ЯДРОТО. ЕВАКУАЦИЯ НА ПАЛУБИ 5 И 6 НЕЗАБАВНО. ПОВТАРЯМ: ПРОБИВ В ЯДРОТО.
— Явно са открили една от сондите — прошепвам аз. — Тук, в това време.
— Повредена е. — Зила сочи нащърбения връх на сълзата. — И очевидно е инертна. Проект „Стъклена пантофка“ се опитва да установи свойствата на кристала. И евентуално да ги впрегне в създаването на оръжие. Основният фрагмент се намира в ядрото на станцията и го подлагат на тестове с квантова енергия, събрана от бурята — мръщи се и скролва надолу. — Но има и един значително по-малък фрагмент, който…
Нещо в стената почва да жужи.
Един вграден панел над компютъра се плъзва настрани и разкрива цилиндрична стъклена витрина, като другите в кабинета. Но в тънкия лъч нулева гравитация няма антика, а… мъничко парче кристал.
В мрака навън мощна пулсация на квантовата енергия удря платното и се спуска мълниеносно по кабела към станцията. Четиридесет и пет минути след пристигането ни, като по часовник. И както винаги, фрагментът на моята шия откликва с черен блясък. Само че този път същият блясък се заражда и в кристала във витрината. Като близнаци са — светлината им набира сила и са съвсем, съвсем еднакви…
— Мама му стара… — прошепвам.
Посягам към медальона около врата си. Медальон, който — също като табакерата на Кал — е чакал десет години в онзи депозитар в Изумрудения град. Оставен там от хора, които явно са знаели какво ще стане, преди да се е случило в действителност.
— Скар… — Фин гледа втренчено стъклената витрина. — Това е твоят кристал…
— Как…? — Лейтенант Ким клати глава и мести поглед между кристала зад стъклото и този на моята шия. Формата не може да се сбърка. Двата са идентични. — Как е възможно това? Вие нали бяхте от 2380 година?