— Не знаех, че си почитателка на историята — признавам.
— Не съм — казва тя. — Просто там живее моята халмони — баба ми. С нашите ѝ ходим на гости от време на време.
Сега поведението на Нари е по-непринудено в сравнение с предишните цикли. Отново се обръща към вратата — все пак стои на пост — но продължавам да виждам профила ѝ, очертан от тъмната светлина на бурята.
Непокорният ми мозък се връща към последния цикъл, след като Нари и Фин заспаха, а Скарлет се настани до мен.
— Нари Ким започва да ми харесва — призна тихичко тя.
— Финиан би ти предложил да се намажеш с противоалергичен крем — информирах я с най-сериозен тон.
Скарлет се изкиска.
— На теб също започва да ти харесва, Зила.
— О?
— Тя… не е висока — подхвърли ми лукаво.
Съжалявам за деня, в който споделих със Скарлет Джоунс какви жени харесвам.
— Зила?
Гласът на Нари ме връща в настоящето. За какво говорехме?
За дома.
— Голямо семейство ли имаш, лейтенант?
— О, да, направо огромно. Но моята халмони държи всички да ѝ се обаждаме веднъж седмично. Мога да се закълна, че си води график, и ако случайно пропуснеш своя ден и час… Много трудно ѝ обясних, че не мога да се обаждам вкъщи от последното си местоназначение, понеже е секретно и прочее.
— Значи често сте ѝ ходили на гости в Дженджу?
— Да, всяка година, поне докато не влязох в армията. Сега я посещавам веднъж на две години. — Нари въздъхва. — Там е страхотно. Така де, налага се да деля стая с половин дузина братовчедки, защото семейството ни е голямо, а апартаментът на баба е малък. Но винаги има много храна — баба прави най-хубавата яхния със соева паста в Дженджу, плюс дузина разядки, и това е ежедневното меню, имай предвид. Една от братовчедките ми пък е туристически гид на остров Чеджу. Там отглеждат едни огрооооомни цитрусови плодове, които се наричат декопон. Страшно са сочни и накрая целият се омазваш, но вкусът им е удивителен. Веднъж заведох там бившата си приятелка и мога да се закълна, че продължава да ми се обажда от време на време само защото се надява да ѝ донеса кутия декопони, когато ходя на острова. Както и да е…
Не довършва — сигурно си дава сметка, че е казала твърде много. Или — никак не ме бива да преценявам такива неща — иска да види реакцията ми при споменаването на бившата приятелка?
— Никога не бях чувала за декопони. Но обичам цитрусови плодове.
— А за другото? — прошепва тя.
— Другото?
— Семейство? Къде си била? Аз ти разказах някои неща за себе си, сега е твой ред, момиче от бъдещето.
— ВНИМАНИЕ: ЗАСЕЧЕНА РАДИАЦИЯ НА ПАЛУБА 13, ПЕРСОНАЛЪТ НА ПАЛУБА НЕЗАБАВНО ДА СЕ ОТПРАВИ ЗА ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ.
— Боя се, че моята история е безинтересна. — Насочвам вниманието си към нова порция файлове. Учените тук са прибягнали до крайно интригуващи методи в опита си да съживят кристала. — Нямам семейство и израснах под грижите на държавата. И никога не съм пътувала през ваканцията.
Тя примигва.
— Абсолютно никога ли?
Свивам рамене.
— Беше по-ползотворно да уча през ваканциите в Академията.
И двете се умълчаваме. Решавам да посветя по-голямата част от вниманието си на резултатите от проведените научни експерименти.
— А ти винаги ли… си била на грижите на държавата? — пита накрая Нари. По-тихо и по-нежно. — Често ли се случва в бъдещето? Така де, не е нужно да говориш за това. Ако не искаш.
Колебая се, което не е характерно за мен.
— Не е нещо обичайно — отвръщам след малко. — Каня се да продължа и да я информирам, че не желая да говоря за това, но после надниквам към нея.
Погледите ни се срещат.
— Да поговорим за това по време на следващ цикъл — редактирам отговора си.
Тя се усмихва и в този миг долавям у нея нещо толкова познато, че приковава изцяло вниманието ми.
Усещам как мозъкът ми се опитва да смени предавките, да включи търсещите механизми, с чиято помощ да я сравня със спомен или преживяване, които да обяснят защо ми се струва толкова позната. Но нямам време да се вглеждам в усмивката ѝ, в очите ѝ. Прокашлям се и отново се обръщам към дисплеите пред себе си.
— Да ти разкажа ли още нещо за древната история, докато работиш? — пита тя. — Или само те разсейвам?
— И двете — осъзнавам.
Нари продължава да говори, а аз се потапям в гласа ѝ и в редовете данни пред мен. Ако не намерим начин да се измъкнем от повтарящия се цикъл, животът ми ще бъде сведен до това. Всичките ми дни ще бъдат такива.
Отново и отново, и отново.