В най-добрия възможен случай тя ще успее да обедини Непрекършените, а аз незнайно как ще спра Ра’хаам, преди да е унищожил академия „Аврора“, но без Оръжието нямаме шанс и ще загинем в битката с врага.
Далеч по-вероятно е да се озовем от двете страни на барикадата в една безкрайна галактическа война. А още по-вероятно е да ме арестуват, понеже съм предал Земята и Легиона, и да ме екзекутират.
Да бъдеш един от най-издирваните престъпници не ти носи само безплатни питиета и номерата на хубави момичета. Истината е, че времето ми изтича.
Оглеждам навалицата, търся своя човек и потривам пластмасовия диск в джоба си. Кредитите, които Седи ми даде, ще стигнат за билет до системата на Аврора, но проблемът е, че след три дни в Академията ще се проведе среща на целия Галактически съвет. С други думи, лесно ще стигна до системата, но трудно ще се кача на станцията. Охраната ще е по-страшна и от Скарлет преди сутрешното ѝ кафе.
Но както казах и на Седи, не мога просто да им пратя предупреждение и да се надявам, че то ще свърши работа. Трябва да се вмъкна някак на станцията, без да ме хванат или застрелят, и лично да предупредя Адамс за надвисналата заплаха.
Единственият начин да му пратя съобщение, което няма да бъде прихванато, е да използвам вътрешната комуникационна система на Академията и личния му номер. При всички други варианти помежду ни ще има поне един посредник.
Има само един начин да извъртя този номер.
— Трябва да ѝ звъннеш, землянчо.
Поглеждам към столчето до себе си, където допреди миг нямаше никого. Сега там седи хуманоидно създание, напомнящо котка. Такка умее да се промъква, признавам му го.
Поглежда ме изотдолу със златистите си очи и мустаците му потрепват. Облечен е със същите дрехи като вчера — костюм с подплънки на раменете, черен като козината му, и тежки обувки с повдигащи се стелки. Не бях срещал гремп с Наполеонов комплекс, но явно за всичко си има първи път. Той дъвче яркосиня пръчка „Прилив“, а зъбите му са оцветени от захарина и стимулантите.
— Какво? — питам го.
Той кимва към номера върху подложката и провлачва:
— Момииичето. Хубавко е. Изкарррай си поне една добра нощ, преди умреш.
— Успя ли?
Той се киска самодоволно и превърта с грапавия си език яркосинята пръчка между острите си зъби.
— Рекох ти, землянчо. Такка човек познава хора.
— Каква е сделката?
Той снишава конспиративно глас и оглежда бара:
— Ледоносач. Ще мине на две хиляди светлинни години от гънковия портал на Аврора.
— Две хиляди светлинни години? — мръщя се. — Това не ми върши работа.
— Пак е по-близо от сега — вдига рамене Такка. — С правилната мотивация капитанът ще мине и по-близо. В тоя ред на мисли… — Плъзва поглед надолу по палтото ми и потрива пръсти. — Плащай, плащай.
— Ще ти платя, след като се кача на борда — изръмжавам. — А и искам да се срещна с този твой капитан.
— Виж ти. Той рече същото за тебе. — Такка схрусква пръчката и потръпва. — Но Такка не води землянчо никъде без плаща-плаща.
Въздъхвам, бръквам в джоба си за кредитния диск и притискам палец към идентификационния сензор, за да отключа средствата. Такка посяга към него с ноктестите си лапи, но аз го стискам здраво и поглеждам котака в очите.
— Половината сега. Другата, след като говоря с капитана.
Едното му ухо потрепва.
— Много си недоверчив, землянчо.
— Забрави ли, че съм издирван престъпник?
Такка се подсмихва, приема трансфера и се смъква от столчето. Тръгвам след него през тълпата, излизаме от бара, смъквам качулката ниско над очите си и двамата продължаваме по коридорите на станцията. В момента тук е време за спане, затова осветлението е намалено, но транзитната туба, на която се качваме, е пълна. Натъпкани сме като сардели в консерва и Такка не крие отвращението си — и как иначе, предвид че очите му са на нивото на чатала на другите пътници.
Слизаме в тих участък на доковете заедно с група мъже и жени от екипажите на влекачи на дълги разстояния. Обстановката е значително по-спокойна, докато вървя след Такка покрай котвените стоянки, а той бърбори каква пачка щял да направи от предстоящия шампионат по бокс тежка категория, лесни пари, дрън-дрън. Аз обаче не изпускам от поглед сенките наоколо, сърцето ми ускорява ритъм, а ръката ми се свива около силдратския пулсов пистолет в джоба на палтото.
Изведнъж си давам сметка колко далече от дома се намирам.
Ако нещата тук се объркат, всичко ще отиде по дяволите.
— Кой е корабът? — питам.
— Ей там — кимва гремпът. — Док Д.