Дълъг прозорец от прозрачна пластомана гледа към закотвените долу кораби от всякакви модели и марки. Но между нас и Док Д има един гигантски товарен съд — истинска малка планина — който ми скрива гледката. Изведнъж си давам сметка, че мястото е необяснимо тихо дори за това време на нощта. Няколко дронове товарачи. Но нито помен от охранителни патрули или докери.
— Как се казва корабът? — питам и присвивам очи срещу светещия манифест на стената.
— Няма си име, землянчо — надниква през рамо Такка. — Само номер. АЛ–303.
Сърцето ми пада в петите. Ръката ми се свива по-здраво около пистолета.
— Това не е никакъв ледоносач. Номерът е на Аврорския легион.
Излизаме от завоя, докът се ширва право напред и аз набивам рязко спирачки. Зад високата и широка купчина товарни сандъци виждам очертанията на Лък — издължен корпус с триъгълна форма, яркобял на фона на сивкавата станция. А отстрани на фланга му се мъдри пламтящата звезда на Аврорския легион.
— Стой.
Гласът идва иззад гърба ми и е придружен от характерното жужене на бластерна пушка. Ако се съди по интензитета на звука, пушката е нагласена по-скоро да убива. Поглеждам през рамо и виждам висок силдрат, чиято сребриста коса е разделена на пет плитки, а виолетовите му очи са нащрек. Облечен е с униформата на Легиона, зелените нашивки на раменете му го обозначават като научен специалист, а татуировката с два еднакви кръга на челото му показва, че е от кабалата на Тъкачите. Таранът до него е едър бетраскан с широки плещи и тъмносини защитни лещи на очите.
— Дай ми повод, Джоунс — казва той. — Умолявам те.
Такка отстъпва встрани, а от сенките се показва още народ, всичките с легионерски униформи Асо, Гайка и Лице, смесица от бетраскани и терани. До един са въоръжени с бластери и свирепи физиономии. Отпускам хватката си около дръжката на пулсовия пистолет. Усещам силдратския нож, който Седи ми подари и който още нося в кания под лакътя си, да натежава като олово.
Поглеждам към Такка и изскърцвам със зъби.
— Продал си ме.
— Ще прощаваш, друже — Отхапва си още малко от яркосинята пръчка и ми се усмихва с оцветените си зъби, а теранският му внезапно се подобрява. Може би трябва да разчиташ повече на недоверчивостта, за която си говорихме. И последният тъпак знае, че Аврорският легион от месеци издирва глупавия ти задник в този сектор.
— Няма да си получиш другата половина от парите.
— Но ще взема наградата за теб — ухилва се по-широко. — Без лоши чувства, приятел. Просто Легионът има по-дълбоки джобове.
Още една фигура пристъпва от мрака, вляво от мен. Дори от стойката и прицела ѝ си личи, че е възпитаничка на Академията. Носи сините нашивки на Алфа, дългата ѝ руса коса е прибрана на опашка, очите ѝ са зелени, а лицето ѝ е обсипано с рехави лунички.
— Може да го направим по лесния начин, Джоунс — казва тя. — А може да го направим и по трудния.
— Коен — усмихвам се и вдигам изключително бавно ръце. — Доста време мина от церемонията по завършването. Как я караш, Ем?
— Млъкни, Тайлър — отвръща тя. — На колене.
— И то бавно — ръмжи зад мен Таранът. — Иначе, кълна се в Съзидателя, повече никога няма да станеш.
Поглеждам го през рамо:
— Нали не се сърдиш още за подбора, Де Рен? Не бях виновен, че ми пробутаха Кал, реално погледнато нямах избор. Макар че и без това ти щеше да си едва третият ми избор.
— Все същото Златно момче. — Ема прави крачка към мен, насочила пушка към гърдите ми. — Надут почти като сестра си.
— Скар много съжалява за гаджето ти, Ем, казвала го е поне сто пъ…
— Мислеше си, че си най-печеният тип в целия випуск, Джоунс. Но сега сладките трапчинки няма да те спасят, защото си скапан предател.
Вдигам вежда.
— Смяташ, че трапчинките ми са сладки, а, Ем?
Коен съска от бяс. Насочва пушката към лицето ми.
— Явно ще го направим по трудния начин.
БАМ.
Накрая ме събужда сънят. Изтръгва ме от черното тресавище на безсъзнанието и ме хвърля в лапите на кошмар.
Виждам го отново, точно като преди — сребърния град на академия „Аврора“ се носи спокойно в светлината на едноименната звезда. Грее като бижу в нощта, като онези фарове, които помагали на старите терански моряци да избягват плитчините.
Посягам към него. Чувам писъци в далечината.
После станцията избухва отвътре навън и се пръска като рояк диаманти върху черното кадифе на космоса.
А аз осъзнавам, че писъците идват от моето гърло. Отварям очи и се надигам бавно, а гърмящият пулс на сърцето ми засилва главоболието ми. Ако се съди по схванатите ми мускули, съм бил в безсъзнание дванайсетина часа. Не е толкова зле, като си помислиш. Бластерите на Аврорския легион могат да те извадят от строя за цели три дни. Явно пушката на Коен е била нагласена в относително милостив режим.