Но пък тя винаги си е падала мъничко по мен.
Веднага разбирам къде съм. На борда на легионерски Лък, серия 6 — същия модел, с който въоръжиха и моя отряд, когато потеглихме към станция „Сейгън“. Сякаш са минали хиляда години оттогава. Стените по принцип са сиви, но по вида на осветителните тела съдя, че сгъваме. И те са сиви, вместо с обичайния си синкав оттенък.
Намирам се в арестантската килия на Лъка стаичка с размери три на три метра за транспортиране на затворници или опасен товар. Стените са бронирани, а от вътрешната страна на тежката врата няма контролно табло. Липсват други мебели, освен матрак от пяна и система за отвеждане на отпадъци. Отворите на въздуховодите са миниатюрни, а на стената няма нито контакти, нито прозорци. Легионът знае как да измайстори затвор за кратко ползване.
Имам чувството, че някой ме е ритал вътре в главата.
Като всеки добър Алфа през първата си година, Коен е следвала правилата с точките и запетаите. Магнитни белезници ограничават движенията на ръцете и глезените ми. Съблекли са ми палтото, взели са ми пистолета и ножа на Седи и са ми оставили само сивите панталони и тениската. Е, и ботушите, но са им махнали връзките.
На пода, близо до вратата, има метален поднос с неразпечатан протеинов порцион и картонена кутия филтрирана вода. Правя се, че съм пострадал повече от реалното, и надигам жадно водата, като използвам възможността да огледам горния ъгъл на стаята. Както може да се очаква, там има малка охранителна камера и, ако Коен си разбира от работата, значи Таранът ѝ в момента ме следи като ястреб. А Коен определено си разбира от работата тя беше втората Алфа след мен в нашия випуск. Отрядът, който е подбрала, съдържа половината хора, които самият аз бих грабнал, ако не бях закъснял за Подбора. Така че не ми остава какво друго да правя, освен да чакам.
Двигателите под мен пеят през Гънката. Сещам се за сестра си и за другите членове на моя отряд. Сещам се как бягахме заедно на Семпитернити. Тогава седмината изглеждахме непобедими и сърцето ми се свива при мисълта какво ли се е случило с тях.
Че може би съм останал само аз.
Къде си, Скар?
Накрая долавям промяна в тягата и чувам ехо от интеркома отвъд вратата на килията. Металът е твърде дебел, за да различа думите, но и без това знам какво казват — сгъвали сме двайсет и четири часа, което е максималното препоръчано излагане без прекъсване.
Има си причина да не препоръчват на хора над двайсет и пет години да пътуват през Гънката по-дълго от няколко часа без предварително замразяване — дори младите мозъци страдат от продължителния престой в нея. Ето защо, както гласят стандартните разпоредби на Легиона, Коен нарежда на екипажа си да я напусне през някой близък портал.
Усещам особения световъртеж, който е знак, че преминаваме от Гънката към реалното пространство. Вътрешностите ми стават безтегловни, превивам се надве, кръстосвам глезените, а цветовете наоколо потрепват от черно-бялата гама към ярките оттенъци. Докато прекосяваме прага, посягам предпазливо към стъпалата си.
Тези ботуши са ме чакали десет години в Доминионския депозитар. Още не знам кой ги е оставил там. Нито откъде е бил сигурен, че ще попадна в плен, при това не веднъж, а два пъти. Честно казано, предвид това, как се развива животът ми напоследък, няма да задавам въпроси за едничкия късмет, с който разполагам.
Фалшивата пета се плъзва настрани. Опипвам кухината за гремлина — устройството, генериращо електромагнитния импулс, с чиято помощ двамата със Седи се измъкнахме от плен. Лъковете на Аврорския легион са значително по-малки от крайцерите на теранския отбранителен флот, а аз не знам какъв е обхватът на джаджата. Не че ми пука особено. Отчаян съм още откакто измъдрих този откачен план.
Такка беше прав, разбира се — дори идиотите знаят, че Аврорският легион от месеци издирва тъпия ми задник в сектора. И предвид какво е нивото на охрана, май не се сещам за друг начин да стигна до академия „Аврора“, за да предупредя Адамс за плановете на Ра’хаам.
На борда на легионерски кораб.
Отбелязвам си да изпратя на Такка подарък, задето ме е продал толкова бързо. Отправям кратка молитва към Съзидателя и натискам копчето.
Усещам онази особена вибрация в ботуша си. Едва доловимо жужене. Точно както стана на борда на „Кусанаги“, всички светлини в килията угасват.