— Бел не трябваше ли вече да се е върнал? — пита тя.
— Успокой се, Амелия — отвръща Коен. — Сигурно още е в каютата си и се чуди кои от смъртоносните си тояжки да използва. Нещо при теб, Риоли?
— Все така нищо — отговаря Асът. — Каквото и да ни е ударило…
Обръща се при неприятния влажен звук от срещата на моите сатка с лицето на Савитри. Момичето прави задно салто, придружено от задавени и влажни звуци, а от носа ѝ пръсва кръв. Блъсва се в стената, точно когато аз се врязвам в Риоли, бутам го назад в конзолата и ребрата му се удрят толкова силно, че чувам пукота на счупена кост.
— В името на Съзидателя — ахва Коен. — Джоунс…
Знам какво вижда, когато се обръщам към нея. Кокалчетата на ръцете ми и лицето ми са опръскани с кръв — червена теранска, лилава силдратска и розова бетрасканска. Сигурно изглеждам досущ като престъпника, убиеца и терориста от обвиненията на ГРА — най-обещаващия Алфа на Аврорския легион, превърнал се в хладнокръвен психопат.
Работата е там, че не лудост ме тласка напред, когато фрасвам Коен с юмрук в корема и тя се прегъва надве. Не бяс ме кара да я ударя с отворена длан в основата на тила, след което тя отскача от палубата със стон и изпада в безсъзнание.
Тласка ме отчаяние. И страх.
Защото го виждам. Дори докато събличам Отряд 303 по долни гащи и ги заключвам в моята килия, като запоявам вратата към касата с една ацетиленова горелка, която намирам в товарното. Дори докато навличам униформата на Риоли и се връщам на мостика, като се моля наум авторемонтните системи да заработят по-бързо. Дори когато захранването най-после се включва, а аз се настанявам в пилотското кресло и благодаря шепнешком на Съзидателя.
Виждам го.
Онзи образ на академия „Аврора“. Как избухва на малки парченца сред гигантски облак от огън и шрапнели и отнася със себе си последната надежда за мир в галактиката.
Усещам как се въздига на заден план онази сянка решена да погълне галактиката. Чувам и онзи глас, онзи умолителен глас, който настоява да не се предавам, дори ако трябва да направя всичко сам.
… можеш да оправиш това, Тайлър…
— Мога, и още как — прошепвам.
И потеглям.
18
Скарлет
Устните на Финиан са топли и меки и оставят пламтяща следа по шията ми, а аз изтръпвам чак до пръстите на краката. Лежим на тънък матрак от пяна, чаршафите са смачкани около нас, а гледката през малкия люк отстрани тъне в съвършен мрак, осветявана от мънички пулсации морава светлина. Блузата ми е разпасана и Фин чертае с ръка малки кръгчета по кръста ми — металът по върха на пръстите му е зареден със статично електричество, от което кожата ми настръхва по най-приятния начин. Прокарвам пръсти през косата му, придърпвам го по-близо и въздъхвам насърчително, щом усещам устните му по шията си.
Ръката на кръста ми се смъква по-ниско и се плъзва в панталоните ми, а аз награбвам шепа коса и дръпвам главата му назад. Устните и страните на Фин са поруменели в бледорозово и милият диша тежко, но за момент застива и примигва насреща ми.
— Може ли? — пита.
— Да — въздъхвам отново. — Продължавай.
Телата ни пак се срещат, той ме докосва точно както трябва и, да — дълбоко в себе си си давам сметка колко е тъпо всичко това, предвид ситуацията, в която се намираме. Но останалата част от мозъка ми е съсредоточена върху друго колко е топла кожата му, как се притиска в мен, какво прави с ръцете си и колко сериозно съм подценила уменията на Финиан де Сийл.
Точно като през последните пет цикъла, с Фин отклонихме вниманието на охранителния патрул, който иначе щеше да прекъсне и застреля Зила и лейтенант Ким в кабинета на Пинкертън. Отне ни няколко опита, но накрая стигнахме до извода, че ако включим аларма за близост на долното ниво на жилищния сектор, това ще привлече охранителите натам и те напълно ще забравят за кабинета на доктора — защото, само няколко минути след като задействаме алармата, целият охранителен персонал бива повикан да потуши пожар на аварийно стълбище Б, който вече се разпространява към системата от кабели и тръби в стените.
Всичко това означава, че след като задействаме алармата, за двама ни с Фин остава много свободно време. Така де, бихме могли да се качим горе и да помогнем на Зила в търсенето на информация от компютърната система в кабинета на Пинкертън. От мен обаче не би имало голяма полза там, пък и не се налага да го правим. Щом така или иначе ще умираме и ще почваме отначало, ще умираме и ще почваме отначало, можем поне да продължим да го правим, докато не го усъвършенстваме в максимална степен. Разполагаме с цялото време на света.