Именно поради тази причина през последните няколко цикъла с Фин се вмъкваме в една празна жилищна каюта и… се опознаваме. Въпреки че явно имаме неограничен запас от повторения, вече си давам сметка, че съм загубила твърде много време, което съм можела да оползотворя значително по-добре, а именно като опознавам Финиан де Сийл.
Къпя се в топлината му и сърцето ми ще изскочи, той ахва, щом езикът ми докосва неговия, а аз въздъхвам в устата му. И макар около нас да пищят аларми и метални стени да скърцат изтерзано, въздишките ми пак звучат ужасно силно.
— Как се маха това нещо?
Фин се дръпва назад и примигва.
— … Какво?
— Екзокостюмът ти — прошепвам, дърпам нагоре тениската му и прокарвам пръсти по стегнатия му корем. — Как да го сваля?
— Искаш да… — преглъща шумно. — Искаш да ми свалиш екзото?
— Не — отвръщам, насочвам се към шията му и го гризвам лекичко. — Искам да ти сваля тениската. Екзото е само средство за постигане на по-голямата цел.
— Скар…
Бръсвам със зъби гърлото му и определено усещам как той потреперва. Устните ми сами се извиват в усмивка при мисълта какво му причинявам.
— Изведнъж ми се прииска да бях внимавала повече в часовете по механика…
— Скарлет.
— Да, Финиан?
— Скарлет!
Дръпвам се стреснато назад, защото в гласа му има нещо… Познавам отлично бетрасканската култура и знам, че няма социална възбрана върху това, което правим тук, както и че той много го иска. Щом обаче го поглеждам в големите красиви очи, долавям през защитните лещи…
Долавям, че…
Страх го е.
Станцията се разлюлява около нас. Горяща пара осветява чернилката от другата страна на люка, а по интеркома прозвънява глас:
— ВНИМАНИЕ: ЗАСЕЧЕНА РАДИАЦИЯ НА ПАЛУБА 13; ЦЕЛИЯТ ПЕРСОНАЛ НА ПАЛУБА 13 НЕЗАБАВНО ДА СЕ ОТПРАВИ ЗА ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ.
— Добре ли си?
— Да, добре съм — лъже Фин и се прокашля. — Супер съм.
Поглеждам го внимателно, разчитам изражението му, езика на тялото, ускореното дишане, препускащото сърце и гърдите му притиснати в моите. Това винаги ми се е удавало, дори преди Академията.
Като дете понякога имах чувството, че знам какво си мислят хората още преди да са отворили уста. Не знам как точно го правя — винаги съм смятала, че е нещо като вроден талант. Някои хора са добри на джетбол. Други могат да пеят.
Аз? Аз разчитам повечето хора така, както повечето хора четат книги. Сега, когато се вглеждам във Фин, разбирам, че съм отгатнала правилно още от първия път.
— Страх те е.
Той веднага минава в отбранителен режим. Засмива се хрипливо, за да прикрие уплахата си. Блъфира. Прави се на смел. Такова хлапе е понякога.
— Няма такова нещо — пръхти той. — От какво да ме е страх?
— Фин… — докосвам бузата му. — Не е нужно да ме лъжеш.
Той задържа погледа ми за миг и обръща глава към врящия мрак навън. Станцията се разтриса, времето занася встрани и описва кръг около себе си отново и отново. Змия, захапала опашката си.
— ПОВТАРЯМ: ЗАСЕЧЕНА РАДИАЦИЯ НА ПАЛУБА 13. ЦЕЛИЯТ ПЕРСОНАЛ НА ПАЛУБА 13 НЕЗАБАВНО ДА СЕ ОТПРАВИ ЗА ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ.
Целувам го по бузата. Прокарвам ръка по рошавата му светла коса.
— Фин, какво има?
— … Глупаво е — мърмори той.
— Едва ли. Можеш да ми кажеш.
Той отново ме поглежда в очите, а между веждите му се е врязала малка бръчица. Аз обаче усещам стената, която се опитва да издигне помежду ни. Бронята, която повторно навлича. Затваря се. Отблъсква ме.
Докосвам лицето му.
— Кажи ми — прошепвам тихо и нежно като летен бриз.
Той се бори още миг и отронва:
— Харесвам те, Скар.
— И аз те харесвам — усмихвам се и прокарвам пръст по устните му.
— Тоест… много те харесвам — свежда поглед към тялото ми, притиснато към неговото точно където трябва. — И искам да… но просто…
Примигвам и изведнъж разбирам. Естествено, казвам си. Как не се сетих по-рано? Бях толкова заета с онова, което правехме, че изобщо не помислих за другото, което щяхме да направим. И…
— Не си го правил преди — отбелязвам.
Той стисва устни. Личи си колко му е трудно. Да е така уязвим. През целия си съзнателен живот се е борил срещу предразсъдъците, опитвал се е да докаже, че не е жертва на чумата, която е съсипала тялото му като дете, настоявал е за равноправно отношение. Опитвал се е да избяга от стигмата на металния костюм, който трябва да носи. И самата мисъл да го съблече, да се разкрие…