— Времето ни изтича — промълвява той.
— ВНИМАНИЕ.
БУУМ.
19
Ари
Главата ми тупти, когато най-после стигаме до Корабния свят и последното убежище в целия Млечен път изниква пред очите ми на екраните на „Отмъстител“.
Кал е отпуснал ръце на раменете ми и натиска с палци, за да намери онова местенце в основата на врата ми, където винаги събирам напрежение. Правил го е стотици пъти в Ехото, стотици пъти ми е говорил търпеливо и е разсейвал отчаянието ми заради поредната неизпълнима задача на Еш. Струва ми се толкова отдавна.
Сега гледаме втренчено наближаващия Семпитернити — надвиснал тъмен силует на фона на мъглявина, грейнала във всички цветове на дъгата. Отначало ми се струва, че почти нищо не се е променило за двайсет и седем години — мястото все още представлява миш-маш от свързани помежду си кораби и станции, кули и сателити стърчат като бодли в мрака, а тунели за скачване се протягат спираловидно от тялото му като влачещи се пипала.
Цялата конструкция е полазена от светлинки, с изключение на един участък горе вдясно. Тази част тъне в мрак и, щом наближаваме още, различавам подробности — горният десен квадрант е изтърбушен, зейнал към космоса и помлян. Експлозията — или атаката — е била сериозна.
— У дома сме — мърмори Тош от креслото си до моето.
— Добро място да скъташ сърцето си — казвам.
Тя ме поглежда с празен поглед и едната ѝ вежда се вдига към рогата.
— Стара земна поговорка — обяснявам с усмивка. — Домът е там, където е сърцето.
Ле, която седи на пилотското кресло, поглежда към Кал.
— Това би обяснило доста неща. Като се има предвид какво направи Звездния палач със своя дом.
Кал си поема дълбоко дъх, но иначе не реагира. Предполагам, че по някакъв ужасен начин думите ѝ са верни. Пресягам се назад, за да стисна ръката му, а Ле мести поглед между двама ни.
Малко ми е странно да я гледам, ако трябва да съм честна. Другите членове на екипажа и дори самия Тайлър… вече ги усещам съвсем лесно в главата си. Чувствата им. Емоционалните им потоци, които текат като река около мен. Ле обаче си остава загадка. Затворила се е, сякаш използва първопроходската си сила, за да забули ума си.
Силна е. Не като мен или Керсан. Но все пак…
Ако не друго, поне ми се стори благодарна, задето ѝ помогнах да задвижи разривната тяга — по ирония на съдбата осигурих „грубия тласък“, който Керсан иска от мен, за да върне Оръжието у дома. Не съм сигурна за научната част, защото Ле беше тази, която ни насочваше, а аз бях суровата сила. Гмурнах се отново в онзи поток, който ме изпълваше с екстаз. Двете използвахме парчето ешваренски кристал в ядрото на „Отмъстител“ и с негова помощ отворихме поредица от портали в рамките на осем часа и скочихме пет-шест пъти с кораба в открития космос.
За мен усилието беше минимално, почти незабележимо. По пукнатините около очите на Ле обаче си личи какво ѝ коства всеки скок. Държи се надменно и гневно, но това само по себе си ми казва, че е добър човек. Като всички в екипажа на Тайлър. Плащат висока лична цена, за да приберат оцелелите на сигурно място.
Тук, в последното убежище на цивилизацията.
— Крайно време беше, по дяволите — промърморва Тайлър.
Ставам от мястото си и отивам при него, докато наближаваме Корабния свят. Тай ме поглежда и за част от секундата очите му се разширяват, дъхът му се затаява и цялото му тяло се напряга.
— Тайлър? — Половината екипаж се мръщи всеки път, когато го нарека по име, вместо с титлата му, но аз го правя нарочно, защото командире няма да му напомни, че сме приятели. Посягам да хвана ръката му. — Добре ли си?
— Нищо ми няма — отвръща той и стисва основата на носа си. — Твърде дълго се задържахме в Гънката. Прекалено съм стар за тези простотии.
Гънкова психоза. Бях забравила. Отрядите на Аврорския легион се сформират, когато легионерите са на осемнайсет, защото прехвърлиш ли двайсет и пет, повече от седем часа в Гънката стават опасни за здравето. Точно поради тази причина бях замразена в състояние на дълбок сън, докато пътувах за Октавия — гънковата психоза е сериозна заплаха. А Тайлър е в края на четиридесетте. Ама че откачена мисъл.
Какво видя преди миг, когато ме погледна?
Какво му причиняват дългите престои в Гънката?
— Не подозирах, че пак ще видя това място — казвам му с лека усмивка и сменям темата. Не целя просто да привлека Тайлър на моя страна. Боли ме да го гледам такъв. — Когато зърнах това чудо за последен път, отрядът ми следваше моите странни насоки, нямахме представа защо идваме тук, нито че много скоро ще се забъркаме в обир и ще се изправим пред Великия ултразавър от Абрааксис IV.