— Я почакай — обажда се някой зад нас. Елин, бетрасканката, се навежда напред. — Казваш, че онази побъркана история за Великия ултразавър е вярна?
— Да можеше да видиш гащите на шефа си тогава — подмятам аз.
За миг лицето ѝ се разтяга в усмивка. После си спомня, че съм изчезнала в битката за Тера и съм причинила края на всичко, и физиономията ѝ отново помръква.
— Няма да повярваш колко много задлъжнях на Дариел през годините — казва Тайлър и нещо в него сякаш омеква. — Той все заплашваше, че ще поиска да му върна услугите, но така и не го направи. — Спира за миг, после затваря око и потърква превръзката върху другото. — Загина преди шест години при една спасителна мисия.
Кал застава до мен, докато аз напразно се мъча да кажа нещо, каквото и да е. И, както винаги, запълва моята празнота.
— Това място е видяло много битки — отронва той.
Тайлър кимва.
— Ра’хаам. Влизали сме поне в петдесет сражения с него. Където и да се скрием, той рано или късно ни открива.
— Но всеки път го отблъсквате? — пита Кал.
— Да бе. Бягаме. — Тайлър кимва към грамаданския кораб. — В ядрото му има разривна тяга. Там пазим каквото ни е останало от ешваренските кристали, намерени през годините. Както и всички живи Първопроходци в галактиката. Появи ли се Ра’хаам, те отварят портал и прескачат възможно най-далеч със Семпитернити.
— И всеки път се сбогуват с още едно парченце от себе си — добавя тихо Ле. — Докато не остане нищо.
Тайлър я поглежда разтревожено и стисва устни в черта.
— Но Плевелите винаги успяват да ни намерят, пак и пак — изръмжава Тош. — Копелетата ни усещат. Надушват ни.
Тайлър кимва.
— Обикновено им отнема три седмици. Или месец, ако извадим късмет. Последно ни удариха преди десет дни, така че би трябвало да сме в безопасност тук за известно време.
Тази мисъл ме ужасява. Винаги да си нащрек. Никога да не се отпускаш. Вечно да те преследва това… нещо, което е погълнало баща ми. Което погълна Кат. Октавия. Ако постигне своето, ще погълне и всичко останало в галактиката.
Силата припуква по върховете на пръстите ми. Всяко косъмче по тялото ми настръхва.
Не мога да допусна такова бъдеще за галактиката.
Няма да го направя.
— Какво можеш да ни кажеш за Съвета, с който ще се срещнем? — питам Тайлър.
— Съветът на свободните народи — отговаря той. — Има четирима членове. Трите най-големи групи оцелели излъчват по един свой представител, а по-малките се редуват всяка година. В момента имаме един силдрат от кабалата на Наблюдателите, един бетраскан и един рикерит — политик, прагматик и воин. А настоящият представител на малцинствата е от Улемна.
— Тераните са сред малцинствените групи? — питам и сърцето ми се свива.
— Не — отвръща той, без да откъсва поглед от станцията пред нас. — На нас ни е забранено да участваме в Съвета. Елин, уведоми Семпитернити, че пристигаме. И ги предупреди за исполинския ешваренски кристал, който влачим на буксир, иначе току-виж някой изпаднал в паника и ни пуснал ядрена бомба.
— Разбрано, шефе — кимва бетрасканката. — Но да не споменавам за взривяващия планети маниак, който се вози на него?
Тайлър потърква брадичката си.
— Този разговор ще го проведем на четири очи.
— Защо? — питам тихо, докато Елин се занимава с комуникациите.
— Нима мислиш, че Звездния палач просто…
— Не, питам защо ни е забранено да участваме в Съвета?
Тайлър най-после откъсва очи от Корабния свят и поглежда към мен. Личи си колко е уморен. Колко е гневен и тъжен.
— Защото всичко е по наша вина, Ари. Октавия беше наша колония. Ние сме събудили преждевременно Ра’хаам. А той е погълнал нашите колонисти, които са се върнали на Тера и в продължение на два века са се внедрявали в ГРА, без никой да забележи, мамка му. Онези агенти отрязаха главите на всички планетарни правителства в галактиката. Съсипаха всяка възможност да смажем Ра’хаам навреме. А отгоре на всичко нашият Спусък изчезна заедно с единственото истинско оръжие, с което разполагахме в решаващата битка.
Дишам плитко и имам чувството, че нещо с краката ми не е наред — сякаш ако не седна, ще падна на пода. Всичко това е станало заради мен и малките, и най-големите им болки. Кал ме прегръща през кръста и аз усещам златистото и виолетовото на ума му да галят утешително моя.