— Братко — проговаря тихо той. — Тераните са се натъкнали на планетата люлка вследствие на лош късмет. А и откъде си сигурен, че друга раса щеше да усети самозванците? Колкото до Аврора, тя не е предала никого. Ти си командир, уважават те. Значи каузата на тераните не е изгубена напълно.
— Цял живот се опитвам да се докажа — отвръща Тайлър. — Прошката е дефицитна стока по тези места.
— Според теб има ли шанс Съветът да ни помогне? — питам аз, като се опитвам да овладея вълната от отчаяние, който се надига в душата ми.
— Всичко е възможно — отговаря Тайлър. Но пак се е втренчил в Семпитернити и избягва да ме поглежда.
Стоим настрана от Семпитернити още час, преди Съветът да повика Тайлър. Той заминава със совалката на „Отмъстител“, за да ги уведоми за последните събития, а ние оставаме да чакаме в неловко мълчание заедно с екипажа му.
След три часа ни съобщават, че Съветът е готов, при което Ле и Тош ни придружават до Семпитернити. Влизаме в един от тунелите за скачване — прозрачните пъпни върви, които стърчат от станцията. Когато за последно бях тук, тези тунели гъмжаха от живот, куп различни раси идваха и си отиваха. Тогава с Фин си говорехме как неговият народ живеел под земята и той не обичал звездите.
Небе, пълно с призраци — така се беше изразил. Пророчески думи.
Не си мъртъв — обещавам му наум. — Ще се върна навреме. Ще променя края на историята.
Излизаме от совалката, а оцелелите от Семпитернити ни чакат. Коридорът е обточен с тела, големи и малки, млади и стари, десетки раси, стотици и стотици души. Дрехите им са стари и покрити с кръпки, и всички те мълчат. Следват ни с празни погледи, а ние вървим в колона между тях — Ле отпред, Тош и Дака зад нас и тежестта на тези погледи е трудно поносима. Само те са останали. Тези хора. От всички в галактиката. Посягам към ръката на Кал, колкото да усетя допира на топлата му кожа.
Оказва се, че Съветът на свободните народи заседава в старата бална зала на Каселдон Бианки. Сега осветлението е включено, а водовъртежът от галактики отдавна го няма, също като красивата червена рокля, която носех през онази паметна нощ. Фантастичният аквариум покрай стените е превърнат във ферма за водорасли и всеки свободен сантиметър се използва за тази цел. Досещам се, че водораслите им трябват заради протеина. За да нахранят хилядите гладни души на станцията. Залата е огромна и редиците от столове предполагат, че заседанията обичайно се провеждат публично, но стъпките ни отекват в празното пространство по пътя ни към масата в далечния край, където седят четиримата членове на Съвета.
В единия край се намира рикеритът — много е стар, направо древен, рогата му се извиват назад и са толкова дълги, че оформят почти пълен кръг, а изражението му се губи в море от бръчки. Тайлър го беше нарекъл воинът.
До него се е настанила бетрасканка с късо подстригана бяла коса, която не изглежда много по-възрастна от мен. Забила е поглед в таблета си и почти не вдига глава, за да ни погледне. Прагматичката.
Третият член е силдратът от кабалата на Наблюдателите, първият от тази кабала, когото срещам. Изглежда петдесетинагодишен, а плитките му са безупречни като стойката. Глифът на челото му представлява два концентрични кръга. Политикът.
Последният член е от Улемна. Нямам представа дали е мъж, или жена, пък и не си личи особено съществото носи тъмнокафява качулка, смъкната ниско над очите. Всъщност виждам само морскосините ръце на масата отпред. Тайлър не беше споменал нищо за представителя на малцинствата, а и аз не го бях попитала.
Самият Тайлър вече стои прав пред масата. С Кал спираме до него, а Тош и Ле застават зад нас. В залата присъстват още няколко силдрати, до един с първопроходския глиф на челата. Усещат го част от секундата след мен — всички се напрягат като по команда и стисват зъби. Забелязвам как челото на Ле се сбърчва още повече, щом енергията около нас се променя, а въздухът пред очите ни затрептява. Ле отмята една златисто-сребриста плитка през рамо и стисва юмрук около дръжката на ножа си.
Точно тогава в средата на залата се появява Керсан.
Само проекция, разбира се, която трепти, преди да се фокусира, досущ като мираж в горещ ден. Не е толкова глупав, че да напусне „Нерида“ и да се изложи на риск на станция, пълна с врагове. Стои като тъмна сянка в сърцето на залата, а заобикалящата го светлина сякаш губи от силата си. Първопроходците настръхват враждебно. Членовете на Съвета го гледат втренчено.