— Не е възможно — прошепва Тайлър.
— Проследиха ли ви? — пита настоятелно рикеритът.
— Не, разбира се! — тросва се Тайлър. — Скочихме половин дузина пъти! Следвахме всички протоколи за безопасност!
— Тогава защо ни откриха толкова бързо? — пита с изтънял глас бетрасканката. — От последната им атака са минали само десет дни! Не би трябвало да…
— О, еклер скапан…
Всички поглеждат към мен, а аз промълвявам в тишината:
— Те могат да ме усетят. — Поглеждам към Керсан с натежало сърце. — Усещат и двама ни.
Той накланя глава.
— Възможно е…
Преглъщам шумно и поглеждам Кал в очите.
— Ние сме ги довели тук…
— ТРЕВОГА. НАБЛИЖАВА ФЛОТИЛИЯ НА РА’ХААМ. ВСИЧКИ НА БОЙНИТЕ СТАНЦИИ.
— Ти обрече всички ни, Звездни палачо! — крясва Наблюдателят и скача на крака. — Командир Джоунс, изобщо не трябваше да…
— При цялото ми уважение, съветнико — отвръща през зъби Тайлър, — може ли да се сочим обвинително с пръст, след като се измъкнем от тази тенджера с лайна?
— Не можете ли просто да създадете портал и да скочите някъде? — питам ги. — Казахте, че това място разполага с разривна тяга…
— Тя не е готова! — крещи Тайлър, за да надвика виещите сирени. — Следващото нападение трябваше да е най-малко след десет дни! Техниците трябва да проведат диагностика, да поправят каквото има да се поправи. А Първопроходците ни имат нужда да се възстановят между скоковете!
— Колко време ви трябва, за да приведете тягата в готовност? — пита напрегнато Кал.
Тайлър поглежда към Наблюдателя, който е все така пребледнял от гняв.
— Съветник?
— Поне четиридесет минути — отговаря той. — По-скоро час…
— ТРЕВОГА. ТОВА НЕ Е УЧЕНИЕ. ВРЕМЕ ДО ОБХВАТ — ДВАЙСЕТ И ТРИ МИНУТИ. ТРЕВОГА.
Хвърлям гневен, въпросителен поглед към Керсан, а той вдига едва забележимо сребриста вежда и накланя глава. Вдигам очи към Кал и той кимва отсечено. После двамата хукваме ръка за ръка.
— Ари! — крещи Тайлър зад нас. — Къде отиваш, мамка му?
— Да ви спечеля четиридесет минути!
20
Кал
Толкова са много.
На рационално ниво знам, че Ра’хаам е едно. Единен кошерен ум, съставен от милиарди парченца, свързани неразривно в общо гигантско съзнание. Когато една частичка усети болка, цялото също я усеща. Когато една частичка види нещо, цялото също го узнава. Но като гледам ятото от кораби, които прииждат към нас — никога не съм виждал толкова много накуп — ми е трудно да не го възприема като множество.
Терански тежки крайцери. Силдратски привидения. Бетраскански носачи и челерийски файтъри. Стотина различни модела и класове, откраднати от стотина различни светове, всичките обрасли в синьо-зелено и протегнали растителни пипала в мрака зад себе си.
Идват за нас.
— Торта му стара — прошепва Аврора. — Това са адски много кораби.
— С теб съм, бе’шмай — уверявам я.
Стоим в сърцето на „Нерида“ и се взираме в проекцията, която Аврора е създала около нас. Все едно стените на Оръжието са прозрачни — виждаме увеличен образ на Бездната с отлично качество, като на живо. Баща ми се е подпрял на кристалния си трон, но леката бръчица между веждите му подсказва, че и той е притеснен от многобройната вражеска флота. Това само по себе си стига да разбуди страха в мен.
Все още съм облечен като воин на Непрекършените — черна енергийна броня, украсена със светли глифи, които нашепват песни за величие и кръв. На гърба ми са кръстосани тънки, посребрени и лъскави остриета каат, на кръста ми виси кобур с тежък пистолет, а до него на колана се редят пулсови гранати. Но не се чувствам като воин. Поне не такъв, какъвто той би искал да бъда.
— Толкова много. — Баща ми е вперил поглед в приближаващите съдове, а моята кръв се смразява от следващите му думи: — Сестра ти би се възрадвала, Калис.
— Твърде близо сме до Семпитернити, за да изпратим сляпа пулсация през Оръжието като предния път — обръща се Аврора, за да погледне баща ми в очите. — Ще трябва да ги свалим един по един. Двамата с теб.
Той се усмихва, без да сваля очи от врага.
— Това те радва, нали?
— Да ме радва ли? — примигва Аврора. — Виж, аз не съм психопатка като теб. Убийството не ми доставя наслада. Аз…
— Нямах предвид това, теранко. Говоря за силата.
Баща ми я стрелва с тъмен поглед.
— Или ще ми кажеш, че не я усещаш? Как пее по кожата ти и пулсира в костите ти? Ще отречеш ли, че нямаш търпение да я отприщиш отново? — Накланя глава, а очите му горят. — Ешварен са постъпили мъдро, когато са създавали своите Спусъци, дете. Познават ни достатъчно добре и са направили отровата си сладка. Така че смъртта ни да има вкус на божественост.