Тя стисва устни и среща погледа му, но не продумва. Корабите наближават и се тълпят откъм мрака. Дясното око на Аврора припламва, докато се взира ядно в баща ми, а ръката ѝ внезапно се сгорещява в моята.
— Още ли ще дрънкаш, или все пак ще ми помогнеш?
— Да ти помогна?
Той я поглежда косо и вдига лявата си ръка. Неговият ирис също започва да свети с онази тъмна вътрешна светлина, която се процежда през пукнатините по лицето му. Плитките му помръдват под повея на невидим вятър и отвъд корпуса на „Нерида“ виждам как един от корабите на Ра’хаам голям и тромав терански носач, обрасъл с пипала и пулсиращ листак — затреперва. Корабът трябва да тежи милиони тонове, но баща ми свива пръсти в юмрук, сякаш за да смаже нежно цвете, и аз не мога да повярвам на очите си — носачът потръпва за последно и се взривява на хиляди пламтящи парчета, унищожен от силата на волята му.
Той клати глава.
— Не ме е грижа да ти помагам, теранко. Важното е да извоювам победа.
Аврора скърца със зъби и насочва поглед към проекцията.
— И така става.
Задържам погледа си върху него още миг. Мисля си за дните, когато бях малък и двамата тренирахме заедно под лиасовите дървета. А после посягам да стисна ръката на Аврора.
— Как да ти помогна?
Усещам ядния взор на баща ми, вперен в тила ми, но не му обръщам внимание. Аврора ме поглежда косо, а в окото ѝ грее малка галактика, когато стисва ръката ми, която държи нейната.
— Вече ми помагаш — казва с усмивка.
И така се започва. Корабите на Ра’хаам прииждат към нас, невъобразимо многобройни, а баща ми и моята бе’шмай ги поразяват един по един. Съдовете припламват пред очите ми и избухват беззвучно в чернотата като нови съзвездия, грейнали за миг в горящо небе.
Нищо не може да надвие тези двамата. Светлината пламти в онази, която обичам, и в онзи, когото мразя, и за миг сърцето ми се свива на топка при мисълта какво биха могли да постигнат, ако наистина обединят усилията си.
Обаче знам, че това са детски блянове. Керсан, архонтът на Непрекършените, никога не би споделил трона си с друг. Не е в състояние да приеме съществуването на друга мотивация, освен алчността и жаждата за кръв, които тласкат самия него.
Баща ми е луд.
— Кал, тук Тайлър, чуваш ли ме?
Докосвам слушалката в ухото си.
— Чувам те, братко.
— Прииждат още Плевели, много са. Семпитернити изпраща всичките си кораби. Кажи на Ари, че ако успее да обезвреди атаката им, ние ще ѝ пазим гърба.
— Разбрано. Кога ще включите разривната тяга?
— След още поне трийсет минути. Ари и копелето ще успеят ли да ги удържат толкова дълго?
Поглеждам към Аврора и сърцето ми се къса. Ясно виждам силата, дарена ѝ от Древните. Но докато тази сила гори в нея и блести като слънце в окото ѝ, мога да видя и друго. Да видя тях. Миниатюрни пукнатини, които се разпространяват около дясното ѝ око и по кожата ѝ. Виждам каква цена плаща. Как това я наранява. И още по-лошо, точно както баща ми каза — виждам колко много Аврора…
Колко много се наслаждава.
— Ще ги задържим — уверявам Тайлър.
— Разбрано — отговаря той. — Ние също ще поемем някаква част.
Миг по-късно флотилията на Семпитернити излита — петдесетина очукани разнородни кораба. Докато се разгръщат, за да посрещнат врага, долавям ясно ръката на Тайлър зад маневрата, досущ като на диригент, който насочва оркестъра си. Моят брат открай време е отличен тактик, а годините на военни действия са го направили още по-добър. Корабите му жънат откоси сред вражеската флота, изстрелват файтъри и торпеда, и навсякъде разцъфват експлозии.
Ала врагът е твърде многоброен.
Чернотата отвън вече пламти — горящи кораби и разкъсани ядра, вряща мъзга и кървящ листак. Но врагът продължава да приижда, нови кораби влизат през малки пробойни във външния слой на системата. За всеки кораб, който ние унищожаваме, се появяват три нови, избуяват точно като плевелите, на които са ги оприличили местните. А после…
— … Дзие-Лин…
Във въздуха наоколо отеква глас. Силна тръпка се разлива по тялото на моята бе’шмай. Виждам я как затаява дъх, как атаката ѝ се разколебава, долавям ужаса, скръбта и гнева, които я заливат при този звук.