— … Дзие-Лин…
— Тате… — прошепва тя.
— … Липсваше ни… — отронва другият.
Познавам този глас. И как иначе? Бащата на Аврора, човека, когото тя е загубила преди две столетия, а после Ра’хаам ѝ отне за втори път. Един от първите колонисти на Октавия, присъединени към колектива. По някакъв ужасяващ, извратен начин, той още живее в него.
— … Мислехме, че сме те изгубили. О, миличка, не можем да ти опишем колко е хубаво да те усетим отново…
— Бе’шмай — прошепвам и стисвам силно ръката ѝ.
— Знам — мълви тя. — Това не е той.
— … Ние сме него! — продължава гласът — Ние сме всичко, до което сме се докоснали. Бетраскани и терани, силдрати и рикерити. Челериани и гремпи, какори и каджаки, айерфи и сарбори. Родители и деца, приятели и любими, безкрайни и завинаги заедно. Тук е безопасно, дъще. Тук е топло. Това е любов…
Усещам как Аврора трепери и скърца със зъби. Чувам гласа на баща ми откъм трона:
— Не слушай, момиче — ръмжи на свой ред той.
— Не слушам.
— Иска да ти отклони вниманието.
— Знам!
— … Не знаеш. Не би могла. Не искаме да умреш, дъще. Нали знаеш, че това е цената? Накрая?…
— Глупачка — съска баща ми. — Прогони го. Не го слушай!
— Така не помагаш, татко! — изревавам аз.
— … Дори да победиш в тази битка, не можеш да спечелиш войната, чака те единствено…
Носът на Аврора започва да кърви, моето сърце — също. Пукнатините по кожата ѝ се разширяват още малко. Тогава разбирам, че Ра’хаам казва истината.
— … чака те единствено смърт…
Отбраната ни се срива. Врагът е твърде многоброен. Корабите на Тайлър танцуват в мрака. Експлозии огряват нощта. Виждам лицето на баща си, разкривено от бяс, виждам как стисва юмруци. Вече и от неговия нос тече кръв, но виолетова, а през пукнатините му прониква тъмна светлина.
— Тайлър, още колко? — питам напрегнато аз.
— Десет минути! Или по-малко!
— Не можем да ги удържим! — повишавам глас.
Най-близките до нас кораби на Ра’хаам откриват огън, ракети и торпеда чертаят линии и спирали в открития космос. Не се целят в Семпитернити, съсредоточили са се изцяло върху „Нерида“ — върху Оръжието, създадено с едничката цел да ги убие, и Спусъците, родени да го управляват.
Поглеждам отчаяно към баща си, към Аврора. По лицата им има кръв, сянка забулва очите им, но въпреки това отвръщат на удара — енергийна вълна, която взривява ракетите на безопасно разстояние. Ала прииждат нови кораби, безкраен прилив, от който сърцето ми пада в петите.
— Какво става, Тайлър!
— Разривната тяга е готова! Остава Първопроходците да заредят с енергия кристалите!
— Кал… — прошепва Аврора.
— Тайлър, не можем да ги удържим! — рева с пълно гърло.
— Кал!
Поглеждам Аврора в очите и виждам звездната светлина в тях. Тя залита, а устните ѝ са почервенели и лъщят от кръвта. Ирисите ѝ греят и аз различавам калейдоскопа от емоции в тях възторг и делириум, радост и ожесточение, пиянското въодушевление на битката. Тя протяга ръка към Семпитернити и по върховете на пръстите ѝ припукват искри. Носи в тялото си силата на мъничък бог.
— Мога да го направя.
Поглеждам към Корабния свят и клатя глава.
— Не, бе’шмай, така само ще…
Тя стисва ръката ми.
— Мога да го направя, Кал.
Обръщам поглед към битката навън, към обраслите с плевели кораби, които прииждат неуморно, към огнените цветове, които обагрят звездите. Придърпвам Аврора в обятията си, притискам устни към нейните и усещам вкуса на кръвта ѝ.
— С теб съм.
Баща ми замахва с ръце и разсича въздуха около себе си, а с него смазва и корабите около нас. Аврора протяга пръсти към Семпитернити и сякаш цялата галактика потрепва. Усещам импулс от сила наоколо, толкова интензивен, че щипе по кожата ми. Корабът се разлюлява, стените припяват онази странна, фалшива мелодия, а фрагментите от ешваренски кристал се взривяват с ослепителна светлина.
— Какво става, мамка му! — крещи Тайлър.
Десният ирис на Аврора грее със същата светлина, сиянието се процежда през пукнатините около окото ѝ. Тя цялата трепери в ръцете ми, а аз се обръщам към баща си и надвиквам растящите пулсации на тази красива и ужасна песен:
— Татко, помогни ѝ!
Врагът скъсява разстоянието още и още. Глад, копнеж и смърт. Светлината в недрата на Корабния свят припламва отново и в „кожата“ на вселената зейва безцветна пробойна. По устните на Аврора тече кръв, но за мой ужас тя се усмихва.