Аз примигвам.
— Майтап ли си…
Зяпам тъпо монитора и примигващия бутон с надпис „ОСТАВЕТЕ СЪОБЩЕНИЕ“.
— Не. — Скачам на крака и повишавам несъзнателно глас. — Не, не, не може да бъде! — Прокарвам пръсти през косата си, а търпението ми се разбива на безброй лъскави парченца. — Бягам от ареста на ГРА, намушкват ме, пребиват ме, Непрекършените ме смилат на кайма, успявам някак да се измъкна с приказки, пак ме залавят, после пребивам цял отряд аврорски легионери, крада им кораба, влача си задника през половината сектор, рискувам да ме заловят и да ме екзекутират на място, и какво? Предлагате ми да ОСТАВЯ СЪОБЩЕНИЕ!
„ОСТАВЕТЕ СЪОБЩЕНИЕ“, подканя ме компютърът.
— Не разбирам! — крещя с пълно гърло. — Откъде сте знаели да ни оставите „Нула“, адмирале? Да ни изпратите онова кодирано съобщение? Как е възможно да сте знаели, че ще прострелят Кал, че мен ще ме пленят, че Кат няма да излети от Октавия, но не и кога да ОТГОВОРИТЕ НА ШИБАНОТО СИ УНИСТЪКЛО?!
Аз не псувам. Според мен ругатните са признак за слаб самоконтрол. Скар все повтаряше, че псуването е естествен импулс. Съществували научни доказателства, че намалява стреса и представлява механизъм за освобождаване на допълнителни количества допамин в кръвта. Но ако имаш нещо важно за казване, си струва да отделиш десетина секунди от времето си, за да го изразиш нормално, без да прибягваш до език, какъвто би чул в тоалетната. Мога да преброя лошите думи, които съм изричал в живота си, на пръстите на едната си ръка.
— Мамка му — изругавам.
Компютърът бибипка насреща ми.
— Мамка му! — повтарям по-силно.
„ОСТАВЕТЕ СЪОБЩЕНИЕ“.
— МАМКА МУ! — крещя и налагам въздуха с юмруци. — Мамка му! Мамка му! МАМКА МУУУУУ!
Отпускам се тежко по задник. Поемам си дълбоко въздух.
— Да, да, добре — признавам. — Поолекна ми.
Уви, съвсем малко.
Адамс сигурно е адски зает — шепне едно гласче в главата ми. — Той командва космическия корпус на мира, домакин е на хиляди делегати от стотици светове и се опитва да предотврати дузина войни. Срещата на високо равнище започва след броени часове. Адамс сигурно няма време да диша, камо ли да приема обаждания на личния си номер.
Сигурно дори не си носи унито.
Отново го виждам. Като треска в мозъка ми е, която всеки път се забива все по-надълбоко. Виждам как Академията се взривява. Виждам и сянката зад нея. И онзи умолителен глас, толкова тих, че трудно го чувам.
… ти можеш…
— Да оправиш това, Тайлър — тросвам се и примижвам от болка. — Знам, знам!
Е, това е то.
След толкова път. След целия поет риск. Стигнах до голлинията, а дори не мога да предупредя отбора си какво се задава. Отрядът ми го няма, не мога да се свържа с командването, всичко живо ме издирва, за да ми пръсне мозъка, а Ра’хаам незнайно как ще успее да взриви станцията и да избие цвета на галактиката.
И единствено аз мога да го спра.
Напъхвам нови порциони през процепа във вратата на арестантската килия, като оставам глух за кресливите възражения на Коен и клетвите на Де Рен как щял да ми изтръгне гръбначния стълб през… е, няма да изпадам в подробности, но звучи болезнено.
Слагам на главата си войнишко кепе и дръпвам козирката му над очите си, вдигам яката на пилотската униформа и шептя молитви. Затъкнал съм пулсовия пистолет отзад на кръста си, а ножът на Седи е вързан за китката ми.
Мисълта, че съм сам тук, тежи като камък в гърдите ми.
Знанието, че съм тренирал за това с години, е като желязо в гръбнака ми.
А мисълта за онзи сън, за надигащата се сянка…
— Размърдай се, легионер.
Първото правило на добрия тактик — знанието е сила.
Нямам представа какво точно е планирал Ра’хаам, но има многобройни начини да предизвика мощна експлозия, ако е успял да вкара свой агент на станцията.
От повтарящото се в главата ми видение знам, че експлозията ще избухне вътре в Академията, ще се разгърне навън като разтваряща се цветна пъпка и ще погълне всичко наоколо.
Срещата на Галактическия съвет ще започне утре сутринта в девет, по времето на станцията. В момента е 15:57 часа, значи имам време в три различни отношения.
Ако всичко мине добре, разполагам с четиридесет часа, преди екипите по поддръжката да открият Коен и компания в арестантската килия и да вдигнат тревога.
Уви, разполагам с неизвестен брой часове, преди някой да забележи, че Коен не е докладвала на доковия командир. От друга страна, всички на станцията са страшно заети и може би отначало този факт ще им убегне. Коен винаги действа по правилата и това може както да ми помогне, така и да ме саботира — или ще си затворят очите за закъснението на отличничката, или въпросното закъснение ще ги наведе на мисълта, че нещо не е наред.