Така или иначе, имам седемнайсет часа и три минути до началото на срещата. Така че е време да се хващам на работа.
Знам едно нещо за политиците — галактически и други — и то е следното: вечерта преди важна среща вероятно ще идат на бар.
Следователно и аз имам нужда от питие.
Зарязвам Лъка на стоянката му и поемам по един пълен с хора коридор — предимно докери, мъже и жени от техническата поддръжка и групички легионери, които се връщат от дежурство. Минавам през първите два контролно-пропускателни пункта без излишни усложнения. Пилотската униформа на Риоли ми е малко тясна в чатала (не че се фукам), но двамата си приличаме достатъчно, за да размахам идентификационната му карта пред очите на преуморените охранителни патрули и да продължа необезпокоявано.
Това обаче е лесната част. Щом мина през пункта за обеззаразяване и стигна до металните детектори и биометриката — лицево разпознаване, сканиране на ретината и ДНК идентификация — разходката ми ще приключи предсрочно.
За щастие, Катрин Бранок „Нулата“ ми беше първа приятелка.
Кат се сдоби с прякора си заради отличния си резултат на пилотския изпит през последната ни година в Академията. А една от причините да управлява толкова добре Лъка се дължеше на факта, че години наред си крадеше летателно време.
Аз може и да познавах правилата на Легиона като дланта на ръката си, но Кат познаваше станцията така, както знаеше и собственото си име.
Тримата с Кат и Скар — три сополиви издънки на военни семейства — посещавахме едно и също начално училище на Тера цели пет години. През първия ни ден в детската градина Кат счупи стол в главата ми, защото аз я блъснах в гърба, и оттогава си имам сладък белег на веждата, с който да се фукам. После обаче техните се разведоха, майка ѝ получи назначение в Лунния отбранителен корпус и Кат се премести заедно с нея. С други думи, бе израснала на станции и ги познаваше отлично. Ето защо, когато станахме на тринайсет и се записахме в Легиона, Кат си постави за задача да опознае в подробности и тази станция.
Редовно се промъкваше на долните нива късно вечер, изфабрикуваше си летателен план, хакваше някой от старите Лъкове и се упражняваше с часове, като летеше в непосредствена близост до корпуса на станцията, така че радарите да не я засекат. Аз постоянно ѝ триех сол на главата за тези изпълнения, казвах ѝ, че може да се упражнява в симулаторите и че ако я хванат, със сигурност ще я изритат от Академията.
„Едно е да летиш в симулатор — отговаряше тя, и съвсем друго да танцуваш в чернотата. А когато се стигне дотам, че целостта на задника ти да зависи от моите пилотски умения, Джоунс, ще ме благодариш.“
Точно това правя в момента. Обръщам гръб на претъпкания централен коридор, вмъквам се между помощните тръби за изхвърляне на отработеното гориво и, докато пълзя по корем под резервоарите към системата от шахти за третична вентилация, мълвя благодарности към старата си приятелка.
Бих дал всичко Кат да е тук.
Минават пет часа, докато се придвижа през вентилационната система — не я познавам и наполовина толкова добре, колкото я познаваше Кат. Освен това станция „Аврора“ е грамадна. Поне разполагам с унистъклото на Риоли, за да си осветявам пътя през разклоняващия се лабиринт, докато напредвам бавно през металните шахти, и най-накрая стигам до нивата за отдих.
Измъквам се от шахтата и събличам пилотския комбинезон, защото е прашен и мръсен — явно не пращат достатъчно често дронове метачи във вентилационната система. За щастие, униформата на Риоли отдолу е в добро състояние.
Странно ми е да нося на раменете си белите нашивки на Ас, но поне съм се озовал от вътрешната страна на обеззаразителния периметър, където охраната едва ли е толкова многобройна и нащрек. Тръгвам самоуверено по ярко осветените коридори, подминавам техници и млади кадети и много скоро стигам до главната променада на академия „Аврора“.
Както винаги, гледката ме оставя без дъх.
Просторният коридор се шири пред мен във формата на дълъг полумесец от лъскав хром и блестяща бяла пластомана. Претъпкан е с хора групички кадети и легионери, официални лица от планетарните делегации, репортери, дошли да отразяват събитието, както и обичайния рояк от персонал, инструктори и техници.
Колоните се издигат в небето над мен, променадата завива в далечината отпред, витрините на търговския район се редят отляво, а отдясно, в синкавозелени краски, се разстила ботаническата градина.