Таванът над нас е прозрачен, а станцията е наклонена под ъгъл, така че ярката звезда на Аврора, както и милиардите слънца на заден план, да са изложени на показ като във витрина величието на Млечния път в пълния му блясък. А в сърцето на променадата се извисяват статуите на двете жени, които са първопричината за всичко това.
Основателките на Аврорския легион.
Едната статуя е от снежнобял мрамор, добит от една от последните каменоломни на Тера. Другата е от черен опал с цветни жилки, добит на Траск.
Лицата им са ведри и мъдри. Две жени, бетрасканка и теранка, врагове във време на война, които са се издигнали над конфликта между двете раси и са създали нещо по-голямо от тях. Легион, който се бори за мир, наречен на звездата, около която обикаля Академията, основана от тези две жени.
Ние, кадетите и легионерите, дори не знаем имената им. Основателките са наредили те да бъдат заличени от всички официални документи, защото не са искали личната им легенда да засенчва тази на създаденото от тях.
Не е било важно кои са те — точно както сега не е важен отделният легионер, нито дори отделният командир. Важно е какво представляваме заедно като едно цяло. Какво символизираме.
А върху каменния постамент под статуите е гравирано мотото на Основателките. Тяхното обещание към галактиката. Думите, които са ме водили през целия ми живот.
Ние сме Легионът.
Ние сме светлината.
Пламък срещу тъмнината.
Макар да съм сам, сърцето ми се сгрява при вида на Основателките. Плъзвам поглед по просторния коридор на променадата, покрай всички тези хора, събрали се от всички краища на галактиката, за да защитят нещо повече от самите себе си, и заплашени от враг, когото дори не могат да видят, и прошепвам следното обещание:
— Няма да ви разочаровам.
Вървя по периферията на навалицата, смъкнал ниско козирката на войнишкото кепе. Мнозина тук са срещали физиономията ми и ако някой кадет или легионер ме разпознае или някой войник от ТОФ свърже лицето ми с новинарските репортажи, с мен е свършено.
Дори не знам какво търся, нямам представа как ще разпозная заплахата от съня. Но усещам дълбоко в себе си, усещам как ме тласка напред видението, което ме върна в Академията и което свети като маяк в мрака. Седи заяви, че съм глупак, щом искам да се върна тук, и от спомена за нея сърцето ми се свива болезнено. Мисълта, че може би никога няма да я видя отново…
Съсредоточи се върху задачата, Джоунс.
Влизам в ботаническата градина и оглеждам предпазливо навалицата. Растенията тук са събрани от целия Млечен път — по сърцекристалите от Иштар ромоли вода и се излива по шепнещите водопади от Силдра, цветя и храсти в безброй цветове от всички светове в галактиката. Уви, тази цветна дъга само ме връща към съня, към взривяващия се кристал и сянката, която се процежда през пукнатините като черна кръв. Понеже надеждата умира последна, набирам отново номера на унистъклото на Адамс. И псувам тихо под нос, когато ме свързват с гласовата поща.
— Здравейте, свързахте се с личния номер на Сеф Адамс…
ЩРАК.
Да оставя ли съобщение?
Откъде да знам, че Адамс ще си прослуша пощата?
Мога ли с чиста съвест да поверя съдбата на галактиката в ръцете на един телефонен секретар?
— Виж ти, какъв забележителен представител на човечеството.
Поглеждам изпод вежди към притежателя на гласа. До мен е застанал челерианец, който ме оглежда от глава до пети и държи пълна чаша във всяка от четирите си ръце. Дрехите му са наситено сини и подчертават по-светлия небесносин нюанс на кожата му. Зъбатата му усмивка напълно отговаря на определението „ослепителна“.
— Здрастиии — продължава той, като проточва думата, сякаш има вкус на горещ шоколад. — Как се казваш, легионер?
— Не съм легионер. Пират съм. И не се обиждай, но имам работа за вършене.
— Не се обиждам, капитане — мърка той и ме претегля с поглед. — Ще прощаваш, ако те притеснявам. Просто се чудех дали ви въоръжават с тези трапчинки в Легиона.
— Не — отвръщам, като не спирам да оглеждам навалицата. — Трябва ти специално разрешително и тригодишно обучение, за да ти ги дадат.
— Леле, колко сме наперени — подсмихва се той и разклаща едната чаша.
— Не мога да стъпя и на малкото пръстче на сестра си — промърморвам под нос.