— Наистина ли съм толкова предсказуема? — повишава глас Скарлет. — Май сериозно се е засегнала.
— Е, НЯМАМ РАМЕНЕ, НО СПОКОЙНО МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ КАК ГИ ВДИГАМ В МОМЕНТА.
— Оф.
— ДА СЕ ВЪРНЕМ НА ВЪПРОСА, МОЛЯ. НЕ ИСКАМ ДА ВИ СКАПВАМ НАСТРОЕНИЕТО, НО ОЩЕ СТЕ В КАПАНА НА КОЛАБИРАЩ ВРЕМЕВИ ПАРАДОКС, КОЙТО ЩЕ ВИ ЗАЛИЧИ ОТ ПРОСТРАНСТВЕНО-ВРЕМЕВИЯ КОНТИНУУМ, АКО НЕ НАПРАВИТЕ НЕЩО. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ВИЕ, ЛЕГИОНЕРИТЕ, ИСКАТЕ ДА СЕ ИЗМЪКНЕТЕ ОТ ПРИМКАТА. КАК СТОЯТ НЕЩАТА ПРИ ТЕБ, ЛЕЙТЕНАНТ КИМ? УЧАСТВАШ ЛИ?
Всички поглеждаме към Нари, която стои съвършено неподвижна и с леко увиснала челюст. Минават поне десетина секунди, преди да отговори:
— Аз… не мисля, че мога да…
Зила накланя замислено глава.
— Кое те затруднява? Вече установихме експериментално съществуването на времевата примка.
— Не е примката. И тя е достатъчно откачена, но се случва. Обаче… не мога да основа цяла армия в бъдещето!
— Очевидно можеш. Виждали сме резултата с очите си. Ние сме резултатът.
Нари клати глава.
— Но… Зила, не мога. Някой друг сигурно би могъл, но аз… не, не мога и толкова. Ще минат години до следващото ми повишение и никога няма да ме направят адмирал! Това е някакъв майтап, нали? На всичкото отгоре в момента се води война и… Чакайте, дайте да се върнем стъпка назад… Сериозно ли твърдите, че сте видели моя стометрова статуя?
Отварям уста, за да отговоря, но Скар слага ръка върху моята. Чак тогава си давам сметка, че Зила и Нари се гледат напрегнато в очите и че този разговор — навярно един от най-важните в историята на галактиката — няма да се води от мен. А от Зила.
— Да, и то напълно заслужено — казва тихо тя. — Основаването на академия „Аврора“ е изключително постижение. Дори и след края на войната основателките ще се сблъскат със сериозна съпротива, но ще потушат съмнението със силата на решимостта си. И с общи усилия ще създадат мироопазващ легион, прочут в целия Млечен път.
— Аз да направя такова нещо? — прошепва Нари. — Не, не, абсурд.
Зила кимва, без да откъсва поглед от нея.
— Отрядите на Аврорския легион са прочути с чувството си за чест. С жертвоготовността си. Те ще са поборници за мир и справедливост. Поколения наред хората ще въздъхват с облекчение, щом корабите ни се появят.
Нари въздъхва на пресекулки и прави опит да се усмихне, но не ѝ се получава.
— Изобщо не ме улесняваш, Мадран.
— Няма да е лесно. Но ти ще се справиш. Ще се справиш заради онези, които обичаш. Онези, които имат нужда от защита. Онези, които са сами.
Двете се съзерцават мълчаливо и нещо преминава между тях, усещам го, но не мога да го назова. Не знам за какво са си говорили, докато двамата със Скарлет бяхме заети да се мляскаме… тоест, да отклоняваме вниманието на охранителните патрули. Но Нари явно знае, че някога и Зила е била сама.
— Поборници на мира — повтаря тихо Нари. — Харесва ми как звучи.
— Ние сме Легионът — казва Зила.
— Ние сме светлината — добавя меко Скар.
Налага се да се изкашлям, преди да довърша кредото на Легиона:
— Пламък срещу тъмнината.
— Май не става въпрос само за това бъдещето да се случи такова, каквото трябва да бъде — бавно осъзнава Нари и ме гледа в очите. — Легионът ще ни е нужен, ако искаме да спрем с войните. Тук всички сме приятели.
— Дори ако не е лесно — изтъква Зила.
— Дори ако не е лесно.
— … ще бъде ли проблем, ако умирам от страх, докато го правя?
Тържествената атмосфера отива по дяволите. Скар се разсмива, а аз пръхтя. Зила навежда глава и пред лицето ѝ се спускат тъмни къдрици.
— Нас постоянно ни е страх — отговарям с широка усмивка. — А се справяме доста добре. Така де, ако не броим, че сме хванати в капана на колабиращ времеви парадокс две столетия в миналото.
Дори Зила се… добре де, няма начин да се усмихва, но устата ѝ изглежда различно.
— Щом твоята халмони може да строи цял легион от внуци да ѝ се обаждат по график, значи…
— Значи ми е в кръвта — кимва Нари. — Корейските старици са легендарни, за това си права. Май ще трябва да прибягна до малко бабешка енергия.
— ДА, ДОБРЕ — прекъсва ни Магелан и тотално съсипва момента. — ПРИКЛЮЧИХТЕ ЛИ С ВАЙКАНЕТО ЗА БЕЗМИЛОСТНОТО ВЛИЯНИЕ НА СЪДБАТА? ЗАЩОТО РАБОТА НИ ЧАКА.
— Готова ли си? — пита Зила и поглежда към Нари.
— Готова съм — кимва тя.
— СУПЕР. ХАЙДЕ ДА СЕ СТЕГНЕМ. ТЕПЪРВА ЩЕ СТАВА СЛОЖНО.