Отново затаявам дъх при вида на съвършената ѝ красота, спиралите в синьо и виолетово, които се вихрят безспирно под кожата ѝ, ведростта на сребристите ѝ очи. Зяпам я с увиснала челюст и не бих могла да откъсна поглед от нея, дори да исках.
— Какво беше това? — питам едва чуто. Още ми се вие свят.
Мелодичният ѝ глас прозвучава развеселено:
— Какво по-точно имаш предвид — че не можеш да откъснеш поглед от мен или битката, от която избягахме току-що?
— Първото — решавам аз. — После къде е Кал и накрая второто.
— Ние, улемните, сме такива — казва простичко тя. — Ние… задържаме вниманието на другите хора. Колкото до силдратския ти телохранител, той е ето там.
И кимва към другия край на стаята. Обръщам предпазливо глава, за да не усиля болката, и виждам Кал — спи на един стол и само малката бръчица между веждите разваля спокойното му изражение. Подпрял е двата големи силдратски меча на стола си.
— А Звездния палач?
— Не пожела да напусне ешваренския кораб — отговаря улемната. — Но Първопроходците усещат присъствието му. И той, като теб, се възстановява.
— Тайлър и екипажът му?
— „Отмъстител“ не беше сред жертвите — отвръща тихо тя и мелодичният ѝ глас в минорна терца става по-мек и тъжен. Представям си как изгубените кораби избухват беззвучно в огнени топки в космическия вакуум.
Хора, загинали, защото Ра’хаам ме е последвал тук.
— Добре — прошепвам. — На сигурно място ли сме?
— Засега. Ти спечели битката. Спаси ни.
Отпускам глава на възглавницата и затварям очи.
Беше ми приятно.
Знам, че се разкъсвах на съставните си части, за да им осигуря нужната сила, но торта му стара, какъв възторг само…
Искам пак.
Тя още говори:
— Съветът гласува какви да бъдат следващите ни стъпки. Решението не беше единодушно, но…
Отварям рязко очи.
— Ще ни помогнете?
Опитвам се да сдържа вълнението си. Ако ни помогнат, това ще ги убие — ще умрат, защитавайки ме, докато аз се опитвам да се върна назад, в своето време, и да умра, защитавайки тях. Но поне… как се беше изразил Керсан?
Поне междувременно ще се чувствам като богиня.
— Видяхме с очите си каква цена си готова да платиш, за да поправиш неправда. Да ни защитиш отговаря тя. — А сред нас има мнозина, които, колкото и трагично да изглежда, са съгласни със Звездния палач. — Улемната клати глава. — Нашето съществуване не е живот. Не виждаме друг избор, освен да ти помогнем.
— След като пострадахте заради мен и ви отслабих още повече.
— Не, дете на Тера. — Тонът ѝ е толкова нежен. — Ти просто ни показа ясно една истина, която винаги е била налице. Краят ни е неизбежен. Краят ни е само въпрос на време и ще настъпи скоро. Отдавна си говорим за последната битка. Колко ярко ще се разгори последният огън, преди да угасне завинаги. Сега има малък шанс краят ни да се превърне в наше спасение. Малък шанс някъде другаде, по някое друго време, от това да произлезе нещо добро. Но дори ти да не успееш, последният ни отпор ще е достоен за великата история на нашите раси.
— История, която аз не познавам — промърморвам. — Почти нищо не успях да видя. Дори не бях чувала за улемните.
— Били сме малко по времето, от което идваш ти — взира се в мен със стари, тъжни и уморени очи. — А аз съм последната. Последната от целия ми народ, която помни песните ни, приказките ни. Когато и аз си отида…
Мълча. Как да отговориш на подобни думи?
— Ще те оставя да си починеш. Трябва да се възстановиш максимално, докато ние подготвяме Семпитернити.
Тя става бавно, плъзва поглед по заобикалящите ни стени и въздъхва.
— За последното му пътуване.
Кал се буди малко по-късно. Аз си лежа кротко, загледана в лицето му. Не е възможно да е толкова красив. Ако аз бях заспала на стол, със сигурност щеше да ми потече лига или главата ми да провисне и да ми се образува двойна брадичка, но Кал никога не изглежда така — той винаги е перфектен.
Моят воин с нежна душа.
Ще ми се да имахме повече време заедно. Струва ми се много несправедливо.
Най-напред усещам как умът му се размърдва. Той се протяга в мислите си, инстинктивно се пресяга да ме потърси и се успокоява, щом ме намира. А после клепачите му се повдигат и ме поглежда сериозно.
Вече нямаме тайни помежду си и Кал долавя ясно решимостта ми.
— Решила си да го направиш — казва тихо той.
— Нямам избор — отговарям и вдигам ръка, за да го повикам при себе си. Все още имам чувството, че ме е прегазил гравитационен повдигач.