Той прекосява стаята, присяда на ръба на леглото ми и преплита пръсти с моите.
— Може би има и друг начин — настоява той и виолетовите му очи срещат моите.
— Уви, няма.
— А би ли го потърсила, ако смяташе, че има такъв?
Примигвам.
— Това пък какво означава?
Той стиска пръстите ми.
— Ние сме свързани, бе’шмай. Част сме един от друг. Ти се наслаждаваш на битката като воин и аз усещам възторга ти, сякаш е мой. Танцът на кръвопролитието ти харесва. И искаш да танцуваш отново.
— По-добре ли щеше да е, ако ми беше неприятно? — питам с раздразнение. — Ако седях тук и се вайках като някое пале? Това не променя задачата ми.
— Задачата, която трябва да изпълниш? — притиска ме той. Другото, неизреченото, остава да виси помежду ни. Кал не би могъл да го скрие от мен дори и да желаеше — вдига брадичка и думите отекват в ума ми.
Или задачата, която искаш да изпълниш?
— Искам да умра бавно и мъчително? Така ли мислиш? — повишавам глас. — Ако виждаш друг вариант, Кал, с радост ще те изслушам.
— Не виждам — признава той, но бърза да продължи, преди да съм го прекъснала: — Засега. Но още има време да потърсим друг отговор. И преди сме преодолявали невъзможното. Ще го направим пак. Не е нужно да се втурваш презглава към тази орис.
— Не е нужно? — тросвам се, макар дълбоко в себе си да знам, че съм настръхнала така, защото Кал се опитва да ми я вземе — нея, моята божественост. Но знам и истината: — Това е последното сигурно място в галактиката. Единствената искра, способна да разпали пожара, който ни трябва. Ако тези хора не успеят да ме върнат у дома, всичко е свършено. Не можем да седим и да чакаме безучастно Ра’хаам пак да ни открие и да избие още повече от тях.
— От тях? Аз не искам ти да умреш! — сопва се той, пуска ръката ми, скача на крака и тръгва безпомощно към другия край на стаята.
Отчаянието в гласа му мигом потушава гнева ми.
— Десетки хиляди хора ще се откажат от живота си, Кал — казвам тихо. — Само и само да ни отведат по-близо до родния свят на Ешварен. Заради беглата надежда да поправим Оръжието. И да се върнем с него у дома. Да спечелим битката. Как да поискам от тях повече, отколкото самата аз съм готова да дам?
Той навежда глава, все така с гръб към мен.
— Лесно е да умреш в пожара на войната — отронва едва доловимо. — Много по-трудно е да живееш в светлината на мира.
— Няма да е лесно — отговарям също толкова тихо. — Моля те, Кал, с мен ли си?
Той се обръща към мен, а очите му са пълни със сълзи. Накланя глава и прошепва:
— С всяко дихание, което ми е останало.
Този път не ми позволяват да помогна със скока. Искат да запазя менталната си енергия за ремонта на „Нерида“. И за скока до дома. За битката с Керсан, а после и с Ра’хаам.
— Няма да ни трябва нищо повече след този скок — каза ми един от Първопроходците, след като отклони предложението ми за помощ. — Няма нужда да пестим усилия, щом няма да има утре. Лицето му беше безизразно, а умът — в покой. Беше се примирил с неизбежното.
Днес последните оцелели в галактиката ще ни придвижат до сектор Тета. Там, където Плевелите са избуяли най-гъсто. И там ще умрат, удържайки Ра’хаам възможно най-дълго, за да ни осигурят време да поправим „Нерида“ и да се върнем у дома.
Ако се провалим, историята на човечеството и на всички разумни раси в Млечния път — с изключение на една-единствена — ще приключи днес.
А дори да успеем, днешният ден ще е последният от техния живот.
Стоя на мостика на „Отмъстител“ с Тайлър и екипажа му. С Кал сме дошли да си вземем довиждане, преди да се прехвърлим на „Нерида“. Чувствам се толкова малка, направо миниатюрна, докато съм вперила поглед в Семпитернити през панорамния илюминатор на кораба. Гледам мъничките светлинки по повърхността на огромната станция и си мисля, че всяка от тях бележи нечий дом.
Днес всички тези светлинки ще угаснат завинаги.
Ще ви създам различно бъдеще — обещавам им наум. — Ще раздам душата си докрай, за да променя това.
Сякаш доловил мислите ми, Тайлър ме прегръща през раменете. Гледаме как очуканата флотилия на Семпитернити заема позиция, готова да се гмурне през разлома, веднага щом Първопроходците го разкъсат.
По връзката припуква силен и жизнерадостен глас.
— Ехо, „Отмъстител“! Джоунс, пътничката ти още ли е с теб?
Тайлър и бетрасканката Елин се споглеждат, след което Елин се навежда към микрофона.
— Да, но се каним да я прехвърлим. Какво има, Редлих?