— Ами, чудех се дали ще се съгласи да ми направи една малка услуга, като се върне там, където отива? — пита гласът. — Гложди ме от десетилетия и може би тя ще ми помогне да оправя нещата. Работата е там, че май оставих конвектора включен, когато се евакуирахме от Радин IV. Става ли, ако нещата пак се издънят, да ми звънне и да ми каже да внимавам с уредите?
Вълна от тих смях залива мостика и част от напрежението се отлива.
— Ще ѝ предам — отвръща Елин с усмивка.
— Онова там е корабът на Редлих — казва Тайлър и сочи очукана червена совалка с избелял надпис „ПРИСТАНИЩЕН ВЛЕКАЧ“. Осветлението в пилотската кабина примигва два-три пъти.
— Това е поздрав — обажда се Тош зад нас.
Преди някой да е продумал, чуваме друг глас по връзката.
— Здрасти, Джоунс, приятелката ти дали ще може да направи една поръчка в закусвалнята на Айзман? Две хиляди геврека за днес?
И още веднъж:
— Щом така или иначе ще го правим, дали тя може да намери брат ми и да му каже, че аз му счупих жълтото камионче?
— … да ми каже да завърша училище, защото тази работа не струва?
— … да не се отказвам от онова пътуване до Риза. Защото няма да имам друг шанс…
— … да ме предупреди, че блондинките са опасни…
И един по един, докато се смеят в лицето на мрака и заемат позиции, светлинките им
примигват
примигват
примигват
за поздрав.
Към края вече плача и не съм единствената на мостика — всички се смеем през сълзи и смехът ни утихва, чак щом Ле застава до Тайлър, нейната златисто-сребриста коса блести със звездна светлина.
— Време е, командире.
Пристъпвам към микрофона и се навеждам да кажа:
— Мисля, че запомних всичко, въпреки че не съм достатъчно голяма за онова, което поиска екипажът на „Галавант“. — Поемам си дъх и успокоявам гласа си. — Обещавам, че ще дам всичко от себе си, така че всички да получите втори шанс и сами да оправите нещата. — Млъквам за миг и вдишвам отново. — Но винаги ще ви помня, каквито сте сега, в този момент.
Отстъпвам назад и този път, когато се хвърлям на врата на Тайлър, той ме прегръща без колебание, и то толкова силно, че ми изкарва въздуха. Дълго стоим прегърнати и ми се струва, че да го пусна, ще е най-трудното нещо, което съм правила някога.
Сигурно пак щях да ревна, ако Тайлър не беше награбил Кал и стреснатото изражение на моя любим не превърна мъката ми в хълцащ смях.
— На добър час, братко — казва тихо Тайлър Джоунс. — Някой трябва да държи нашето момиче под око.
Керсан едва ни удостоява с поглед, когато влизаме в централната зала. Труповете на Първопроходците още са тук, Звездния палач седи на трона си сред тях, а въздухът е натежал от вонята на смърт.
Цялото му лице вече е налазено от светещи отвътре пукнатини. Умът му обаче е по-могъщ от всякога, обрулен в битки и изпълнен с увереност след целия натрупан опит. Заедно сме по-силни. В момента съм по-убедена от всякога, че Ешварен са сгрешили — не е нужно да изгарям всичко след себе си, да се отърся от най-драгоценните си неща, за да се превърна в безчувствения спусък на смъртоносно оръжие.
Любовта е в началото и в края на всичко, което правя. Тя е моята причина и основание. Тя е отговорът на всички въпроси. Тя ми дава сила. И сега е с мен.
Заемаме местата си и усещам вълнението на предстоящата битка да клокочи в кръвта ми. Мисълта, че много скоро ще се свържа с Оръжието и ще усетя възторга. То е като да яхнеш цунами накрая ще умреш, но преди това ще си прекараш страхотно.
Съобщението на Семпитернити прозвучава накъсано по връзката и отеква в просторната зала, докато го слушам, усещам как изтощените Първопроходци в станцията събират остатъците от енергията си, за да отворят един последен разлом.
— Флотилия на Семпитернити, готови за скок след десет, девет, осем, седем…
Множеството гласове на обречените отекват в главата ми.
Кажи им…
Иска ми се…
Ако имах още един шанс…
Свивам ръце в юмруци. Ще им осигуря още един шанс с цената на всичко. И ще ги помня завинаги спомени за хората, в които са се превърнали тук, в това бъдеще, което се надявам да залича.
Ще ги помня, докато съм жива.
Обръщам се към Кал и той ме поглежда право в очите.
— Съжалявам, че ще свърши така — прошепвам.
— Докато се борим, има надежда — отвръща той също толкова тихо. — Още нищо не е свършило, Аврора.