Вмъкна се в класната стая и седна.
Чумлиг вече беше започнала.
Основният й предмет беше търсене и анализ. Преди бе преподавала в Хувър, но според слуховете не успяла да се справи. Така че министерството я бе преместило във Феърмонт. Всъщност Хуан донякъде я харесваше — и тя като него беше белязана с провал.
— Съществуват много различни умения и понякога е добре да координираме усилията си с други хора, за да стигнем до отговорите. — Учениците закимаха. Да бъдеш координатор. Там бяха големите пари. Но и много добре знаеха какво ще последва. Чумлиг огледа стаята и кимна в знак, че знае, че знаят. — Всички мислите, че ще станете големи клечки, нали?
— Поне някои от нас. — Това беше един от по-възрастните ученици. Уинстън Блънт можеше да е дядо на Хуан и когато беше в лошо настроение, обичаше да дразни Чумлиг.
Учителката се усмихна.
— Имате по-голям шанс да станете бейзболна звезда. Истинските координационни агенти са рядкост, декан Блънт.
— Някои от нас имат опит в администрацията.
— О! — Чумлиг се натъжи за момент, сякаш трябваше да предаде тъжна новина. — Администрацията се е променила, декан Блънт.
Уинстън Блънт се отпусна на стола си.
— Ами значи ще трябва да научим някои нови трикове.
— Да. Това е целта на тези часове. Търсенето и анализът са в основата на днешната икономика. Те са ни нужни във всеки аспект на живота. В края на краищата всеки трябва да знае поне малко за някои неща.
— Говорите за предметите, по които имаме тройки, нали?
— Гласът вероятно принадлежеше на човек, който не присъстваше физически.
— Да. Не оставяйте тези умения да умрат. Използвайте ги. Подобрявайте ги. Може да го направите чрез една специална форма на анализиране, която наричам „учене“.
Една от ученичките даже вдигна ръка. Е, беше доста възрастна все пак.
— Да, доктор Сиен?
— Знам, че сте права, но… — Жената се огледа. Беше на годините на Чумлиг и забележимо по-млада от Блънт, но в погледа й имаше страх. — Но някои хора са по-добри от други. Вече не съм така схватлива като едно време. А може и останалите да са поумнели… Какво става, когато се стараем максимално, но това не е достатъчно?
Чумлиг се поколеба. „Как ли ще отговори на това?“ Въпросът беше добър.
— Този проблем се среща често, доктор Сиен. Съдбата е раздала различни карти на всеки. Във вашия случай сте получили шанс за нов живот. Повечето от вас смятат, че са им се паднали само чифтове и тройки. — Някои от учениците носеха, но не бяха усвоили добре цялостното управление. Хуан забеляза как пръстите им изписваха термините „чифтове“ и „тройки“.
— Но аз имам теория за живота — продължи Чумлиг. — Всеки от вас разполага с някакви джокери. Разиграйте ги. Открийте какво ви прави различни и по-добри. Защото то е във вас и чака да го откриете. И щом успеете, ще можете да помагате на другите и те да ви помагат. Чудесата не се случват просто така, трябва вие да ги създадете.
Поколеба се и погледна невидимите си бележки.
— Толкова за живота, а сега ще си поговорим за променливите отговори. Както обикновено, целта е да зададем правилните въпроси.
Хуан обичаше да седи до външната стена, особено когато учеха на третия етаж. Човек можеше да усети как стената се поклаща, докато сградата пазеше баланс. Това нещо изкарваше майка му от нерви. „Ако системата се срине, всичко ще се срути!“ се бе оплакала тя на една родителска среща. От друга страна, тези конструкции бяха евтини и с лекота издържаха на земетресения.
Хуан се дръпна от стената и заслуша Чумлиг. Точно затова училището изискваше физическо присъствие. Учениците проявяваха повече внимание в истинска стая, с истински преподавател. Графиките от лекцията на Чумлиг висяха във въздуха. Тя беше привлякла вниманието на класа и почти никой не се разсейваше.
Хуан също я послуша известно време. И то наистина. Форумите можеха да предоставят добри резултати, и то почти безплатно. Това не беше сдружение, просто множество сродни души, които се бореха с еднакви проблеми. Ами ако човек не е сродна душа?